Уилбър Смит - Пустинният бог

Върнах се на мястото, където бях оставил трупа на капитана. Беше накичен с три огърлици - също като шлема, и трите бяха прелестни творения. Но едната от тях беше украсена с планински кристал, гравиран под формата на глава на Сет. Хвърлих го в реката. Другите две представляваха изумително изработени от слонова кост статуйки на слонове и камили. Принцесите щяха да им се зарадват, макар че по време на краткия си живот не бяха виждали никога гигантите с хоботи.

Покатерих се обратно до мястото, където бях оставил колесницата си. Коларят ми се втренчи в новия ми шлем, изгубил ума и и дума от възхита. Подкарах обратно към брега, където повечето от хората ми захвърлиха каквото правеха и се втренчиха в мен. Знаех си, че изглеждам потресаващо.

Корабите на флотилията ми се върнаха с вдигнати платна покрай носа и в залива. Излязоха на брега с кърмите напред и спуснаха товарните си рампи.

Подбраните от мен пленници се качиха на борда, бяха отведени на най-долната палуба и там приковаха и двата им глезена към пейките на гребците. Щяха да останат там, стъпили право в отходните води, докато Сет не прати тъмните си ангели да ги освободят от мъките им.

Час преди залез бяхме вдигнали всичките си хора и колесници обратно на борда и бяхме готови да отплаваме за Сидон. Торан стоеше до мен на квартердека. Погледна към брега и кимна към ранените хиксоси, които бяхме зарязали там.

- Виждам, че си пожалил живота на ранените врагове. Никога преди не съм чувал за такава мекосърдечност от страна на венценосния генерал.

- Съжалявам, ако съм те разочаровал. Но ги оставих, за да се разправят с тях местните. Ето, виж ги, идат.

И наистина обитателите на селцето, които по-рано бях отпратил да се скрият от приближаващите хиксоски колесници, вече се завръщаха. Мъжете все още бяха въоръжени с дървени лопати и вили, с каквито преди се бяха опитали да заплашат и нас.

Сега въобще не ни обърнаха внимание. Гледахме как мъжът, който, изглежда, беше водач на тази нещастна сбирщина, се наведе над един ранен хиксос и завъртя лопатата си. Стовари я с две ръце, отвисоко над главата си, все едно сечеше дърво за огрев. Дори от разстояние чух как черепът на жертвата се пука със звук, сякаш изтърваваш презрял пъпеш на каменен под. След това мъжът с лопатата продължи нататък, като остави трупа на хиксоския воин да подскача и да се гърчи в смъртни мъки.

Следващият ранен го видя да се задава и се помъчи да изпълзи на лакти. От гърба му все още стърчеше дръжката на стрела, разделила прешлените на гръбнака му. Парализираните му крака се влачеха безпомощни. Пищеше като жена при раждане. Селянинът се изсмя, изравни се с него и с лопатата го обърна в подходящо положение, за да му отдаде последна милост.

Мърлявите жени и техните мръсни дечица следваха по петите мъжете и плъзнаха по пресните хиксоски трупове като мухи, смъкнаха окървавените им дрехи до последното парцалче и им взеха всички дрънкулки, които представляваха и най- малка ценност. Изблиците на възбудения им смях ясно достигаха до нас по водата.

- Ваше благородие, сега вече е ясно, че въпреки всичко не сте човек, на когото да застанеш на пътя! - Торан ме погледна с подновено уважение.

Когато час преди пладне на следващия ден насочих „Безчинство“ навътре в пристанището на Сидон, и двете ми момичета бяха на пристана, махаха с ръце и танцуваха от възбуда. Винаги е въпрос на съперничество помежду им коя ще ме посрещне първа, когато се завръщам от някое от периодичните си отсъствия. Техути обикновено е по-достолепна и въздържана, но в този случай изненада и мен, и сестра си. Благодарение на тренировките, на които Зарас я беше подложил в последно време, се беше развила като изумителен атлет и боец с меч.

Сега ми демонстрира някои от новите си умения. Изрита сандалите си, боса се засили по каменните плочи на пристана и прескочи пропастта, която все още разделяше моя кораб от брега. Разстоянието беше пълни пет ярда. Ако скокът и не достигнеше целта, тя щеше да бъде смачкана между обшивката и пристана и да се удави, преди да успея да я спася.

Изживях дузина агонизиращи смърти в промеждутъка, до- като принцесата летеше. Но когато стъпалата и удариха в палубата, ужасът ми се превърна незабавно в гняв от облекчение. Втурнах се към нея, твърдо решен да и се скарам за подобно недостойно поведение.

- Изглеждаш толкова ослепителен в новото наметало и с новия си шлем, Тайта, скъпи! Откъде ги намери? С тях си по- величествен и от цар! Донесъл ли си ни и подаръци, а? - Всичко това принцесата изрече на един дъх.