Уилбър Смит - Пустинният бог

Изпратих конник до носа, зад който беше скрита флоти- лията, със заповед да развее синия флаг, с който да призове корабите ми.

Към този момент ликуването ми бързо се изпаряваше, защото тепърва ми предстоеше най-лошата част от деня. Налагаше се да се оправям с хиксоските коне, много от които бяха ранени. Винаги съм изпитвал дълбока привързаност към тези животни. Бях първият човек в Египет, подчинил и опитомил едно от прелестните същества, което сега само утежняваше дълга ми към тях.

Заедно с конярите ми яхнахме на голо десет от конете, на които им нямаше нищо, и събрахме оцелелите, способни да стоят на краката си. Бързо разпределих онези животни, които не бяха ранени или бяха само леко пострадали, и ги пратих на север по крайбрежния път, обратно към Сидон, заедно с коня- рите ми, за да направляват табуна. Все пак това бяха тренирани впрегатни животни, а те са особено ценни.

Наредих веднага да се сложи край на страданията на онези, които бяха тежко или фатално ранени. Първо на всяко предложих торба с натрошен овес, а когато сведяха глави и захруп- ваха кротко, един от войниците ми стоварваше тежка, обкована с бронз сопа между ушите им, така че да счупи основата на черепа. Смъртта им настъпваше милостиво бързо.

Щом тази ужасна задача приключи, насочих вниманието си към хиксоските пленници. И тук нарежданията ми бяха съвсем ясни. Колкото и да обичах конете, мразех собствениците им с дълбока и горчива страст. Придвижвах се бързо по редиците коленичили мъже и оглеждах всеки един бързо и старателно. Ако не бяха ранени или раните им бяха леки, изпращах ги на крайбрежната ивица да чакат завръщането на галерите ми.

Много от пленниците обаче бяха твърде зле пострадали, за да са ни от полза - дори като роби. На мъж с дълбоко забита в гръдната кухина назъбена стрела не му остава особено много време на този свят, че да върти гребло. Тези нещастни създания наредих да бъдат положени на сянка, да им се даде по глътка вода, та да останат живи още малко, и да бъдат оставени да преговарят за съдбата си със злите си богове, които, бях сигурен, се навъртат наоколо.

Знам, че би било редно да облекча страданията им така, както сторих с конете - с удар със сопата по главата. Но те бяха хиксоси и не им дължах специална милост.

Така най-сетне ми остана време да мисля за себе си и за двете си високопоставени повереници. Отново се качих на колесницата и я подкарах към брода, където я спрях на високия бряг. Пуснах юздите в ръцете на колесничаря си и отидох до ръба на речното корито. На този участък от бойното поле вече нямаше жива душа. Макар да знаех къде да търся тялото на вражеския командир, не успях да го намеря веднага сред натрошените колесници, разпиляното оръжие и труповете на отсрещния бряг. След това забелязах ясно различима искрица индигово синьо много по-надолу по склона от мястото, където очаквах да го намеря, почти на брега на реката.

Тръгнах надолу по стръмния склон, пазейки равновесие дори когато под краката ми се търкаляха хлабави камъчета. Ко- гато стигнах дъното, скочих във водата и прегазих до отсрещната страна.

Трупът на хиксоския капитан се оказа стабилно заклещен между два големи камъка. Беше се търкулил по склона почти до самата вода. Само гънка на наметалото му ми разкриваше лобното му място.

Пресегнах се и сграбчих за глезена единия му крак и така го измъкнах от пукнатината, в която беше пропаднало тялото му. На наметалото имаше голямо петно кръв, но слугата ми е отличен перач. Сгънах дрехата и я сложих настрани. След това потърсих шлема на мъртвеца. Трябваше да обиколя нагоре по склона - там, където за първи път бе паднал на скалите. Там и го открих - също неудобно скрит под останките на колесница. Преди мен вече бяха минали да претърсват за плячка, но не бяха успели да забележат нито шлема, нито трупа.

Седнах с находката в скута си и се възхитих на гравюрите. Представляваха великолепно изработени изображения на египетските богове: Хатор и Озирис на набузниците и Хор на челото. Хиксоският капитан сигурно беше взел шлема от трупа на някой от нашите високопоставени офицери на друго бойно поле. Представляваше почти безценно съкровище. В сравнение с него собственият ми шлем изглеждаше направо като дрипа. И бездруго беше зле изкривен след удара на хиксоската стрела.

Захвърлих го без съжаление, след това почти с благоговение го замених с шедьовъра от злато и сребро. Вътрешността му беше подплатена с кожа и ми прилягаше, сякаш е бил изработен специално за мен. В този момент бих дал много да имам огледало.