Уилбър Смит - Пустинният бог

Едва на втория ден от разговорите ни повдигнахме темата за предложеното съдружие между двете ни могъщи нации и начина, по който бихме могли да оформим и консолидираме този съюз. Обсъждането на темата отне още три дни, по време на които двамата изпробвахме уменията си за пазарене до крайния им предел, докато на четвъртия ден не достигнахме положение, в което бяхме в състояние да подпишем споразумението, което бях съставил и с египетски йероглифи, и с минойска азбука.

Сметнах, че това е подходящият момент да представя моите принцеси на Торан. На следващия ден го поканих на вечеря заедно със свитата му.

Лично аз надзиравах избора на вина и на ястията, които ще бъдат сервирани. Менюто ми беше почти толкова дълго, кол- кото и споразумението с Крит, което току-що бях подписал, но значително по-забавно. След като приключих с него, посветих целия следобед на подготовката на принцесите си за приема. Той беше ключов за целта ми, да не споменавам - за нуждите на любимия ни Египет, тъй като Торан трябваше да бъде призван да изпрати в двореца на господаря си в Кносос бляскаво описание на всичките им славни качества.

С особена грижа избрах от огромния гардероб, който бях донесъл от Тива, онези тъкани и цветове, които най-добре подчертаваха красотата на двете ми момичета: розово за Беката и зелено за Техути.

Седях редом с двете гримьорки, докато нанасяха грима на принцесите. Не бих приел и от двете дори дребни несъвършенства в работата им. Когато останах доволен от усилията им, бях довел прислужниците до сълзи, но резултатите си струваха цялата ми придирчивост. Единствената красота, която някога бях съзирал да надминава красотата на двете ми момичета в конкретната вечер, беше лицето на богинята Инана, озарено от лунната светлина. Знаех, че нито Торан, нито господарят на Крит ще успеят да устоят на принцесите ми - както и аз никога не съм бил способен на това.

Вечерта изчаках, докато Торан и останалите гости се настанят на великолепно украсената трапеза, която бях приготвил, и едва след като на всички им беше сервирано вино, дадох сигнал на момичетата да ни удостоят с присъствието си.

Когато те една до друга минаха плавно през двойните порти в края на коридора, сред гостите се възцари внезапна и дълбока тишина. Мъжете бяха паднали в плен на обожанието, а жените - на завистта.

Принцесите ми се спряха пред Торан и всяка направи изящен реверанс. Следваше ги Локсия. Тя също се приведе в нисък поклон. Разбира се, че не бях хабил особено внимание за критската девойка. Тя носеше съвсем простичка рокля, която разкриваше коленете и. Лицето и коленете и са доста хубави, но не кой знае колко. Набиваше се на очи, че сама си е направила косата и грима. В крайна сметка тя беше само прислужница и имаше голям късмет, че изобщо съм и позволил да присъства на банкета.

Хвърлих кос поглед към Торан, за да преценя реакцията му на това изобилие от женски прелести, и видях, че се взира над главите на двете ми принцеси и се усмихва. Прехвърлих вниманието си в същата посока като него и за мое изумление и потрес видях, че Локсия срамежливо отвръща на усмивката му. Едва тогава се досетих, че тя изпитваше възхита и от генерал Ремрем. Осъзнах, че несъмнено и се нравят по-възрастни мъже.

Веднага промених надцененото си мнение за Торан. Той може и да беше образован и ерудиран гражданин с изискан вкус за литературата, но беше явно, че когато се стигне до жени, не може да различи бляскавото колибри от опърпаната лястовичка.

Дадох знак на момичетата да заемат местата си от двете страни на посланика. Те вече бяха получили нарежданията ми да го заслепят с владеенето си на минойски език. След това с врътване на главата отпратих Локсия в далечния край на залата, където тя имаше свободата да упражнява чара си върху някой от младшите ми офицери, които са по-близо до нейната възраст и положение в живота.

През следващите няколко седмици бях задължен да прекарвам голяма част от времето си в задълбочени преговори с То- ран, генерал Ремрем и шумерския командир, с когото изготвяхме планове и координирахме съвместната ни кампания срещу цар Гораб. Дните препускаха и за мен сякаш не оставаше нито миг покой.

Два дни преди заминаването на кервана ни от Вавилон за пристанището Сидон, вече не можех да устоявам на порива да направя последно посещение в храма на Ищар. Подхранваше го трескавата ми надежда, че може да открия някаква следа от Инана в тази странна сграда, може би загадъчно послание от нея или поне езотерична следа от присъствието и.