Уилбър Смит - Пустинният бог

Тя не отговори веднага на въпроса ми.

- Макар да не си наясно за това, аз те следя внимателно от деня на раждането ти. Знам за всичко, което ти се е случило - за всяка кратка радост и всяка мъчителна агония.

- Защо следиш именно мен, Инана?

- Понеже ти си избраникът, Тайта. Ние сме от една кръв и делим една душа.

- Не мога да скрия нищо от теб - заключих. - Аз обаче не съм девствен като теб. Бил съм в плътска връзка с друга жена в живота си.

Инана поклати тъжно глава:

- Познал си само една жена, Тайта. Бях там, когато се случи. Можех да те предупредя да не го правиш, но ти си плати за преходното удоволствие под острието на ножа за кастрация...

- усетих дъха и в устата ми и мъката и в собственото ми сърце, когато тя продължи: - Можех да ти спестя агонията, но ако го бях сторила и те бях предупредила за последиците, тогава ние двамата никога нямаше да сме способни да се слеем както сега

- във вечна и божествена чистота.

Помислих върху думите и и след това въздъхнах, а тя също въздъхна вътре в мен.

- Всичко това се случи толкова отдавна. Дори не помня лицето на момичето. Не помня дори името и - признах.

- Така е, понеже съм изтрила спомена от паметта ти - прошепна богинята. - Ако желаеш, ще ти го върна и можеш да го запазиш за следващите пет хиляди години, но той няма да ти донесе радост. Искаш ли го?

- Знаеш, че не го желая... - съжалявах онази бедна душа, робиня също като мен. В споделеното си нещастие си бяхме дали взаимно малка утеха. Тя ми беше дала любов. Но много отдавна беше погълната от бездната от пространство и време и беше отишла там, където никой не би могъл да я последва - нито дори и кастриран полубог.

Отдадох се на мига, наслаждавах се на съдържанието на съзнанието на Инана и на спомените и, докато в същия момент тя се наслаждаваше на моите. Телата и душите ни бяха слети, а времето вече не беше река, която бездушно тече покрай нас. Беше се превърнало в нежен океан, по който се носехме заедно, вкусвайки всеки момент така, сякаш е резенче вечност. Богинята подсилваше защитата на душата ми, правейки ме неизмеримо по-мъдър и неуязвим спрямо злото.

Заедно достигнахме до състояние на духовно блаженство.

След цяла вечност душата ми заговори на нейната:

- Искам това изживяване никога да не свършва, Инана. Искам да останем завинаги в това състояние...

И чух гласът и да отговаря от самите дълбини на съществото ми:

- Ти си част от мен, Тайта, и аз съм част от теб. Но в същото време сме отделни и цели същности, всеки сам по себе си. Притежаваме свой собствен живот, към който трябва да се завърнем. Имаме си свои съдби, за които трябва да работим сами.

- Моля те, не ме изоставяй! - призовах я аз.

- Сега си тръгвам. Време ми е да вървя - гласът на Инана вече не се сливаше с моя.

- Ще се върнеш ли при мен?

- Да.

- Къде? - поисках да знам.

- Където и да си.

- Кога, Инана? Кога ще те видя отново?

- Един ден, след година или може би след хиляда... - усетих как тялото и се раздвижва, за да ме освободи от прегръдката си, и ръцете и ме пускат.

- Остани само още миг... - настоях, но богинята вече беше изчезнала и аз седнах.

Огледах се изумен. Оказа се, че лежа на леглото си на терасата на двореца. Скочих и изтичах в главната спалня. Спрях в средата на голямата стая и се втренчих в отсрещната стена, където за последно бях видял входа към тайната градина, в която Инана бе долетяла заедно с мен. Там вече нямаше врата.

Полека пресякох стаята и се захванах внимателно да проучвам стената, прокарвайки пръсти по повърхността и в търсене на процепа между вратата и касата. Зидарията беше гладка и без цепнатини. Спомних си какво ми беше казала Инана: „Трябва да знаеш, Тайта, че за онези от нас, които са богове или полубогове, няма нищо невъзможно“.

Струваше ми се, че сякаш са минали много години, откакто бях стоял на точно това място. Дали в онзи далечен свят, къде- то ме беше пренесла Инана, съществуваше такова измерение като време, запитах се аз. И дори ако имаше, може би то си оставаше застинало на това ниво, докато се намирах на другото заедно с нея?

Докато се опитвах да отделя реалността от измислицата и истината от фалша, очите ми се озариха от цветната украса от червени рози в огромна бронзова амфора, поставена на средата на пода. Отидох до нея и разгледах цветчетата на бодливите им стъбла. Бяха така пресни, както и когато ги видях за последно.

- Може да са били подменяни много пъти по време на отсъствието ми - казах на глас. След това погледнах отдолу. На мраморните плочи имаше паднало едно-единствено цветче. Спомних си, че го откъснах предишния следобед, за да вдъхна аромата му, и след това го захвърлих на пода, за да го почистят после дворцовите слуги.