Уилбър Смит - Пустинният бог

Оттеглих се в покоите си сравнително рано вечерта след тежкия ден, прекаран в компанията на цар Нимрод и чиновниците му. Вечерях сам с една зряла смокиня и малко сирене и сухар, защото нямах апетит. Разбира се, налях си няколко капки вино, но първата глътка имаше вкус на оцет. Избутах бокала си встрани и се съсредоточих върху съставянето на съобщение до Мем - хем трябваше да го побера на парченце лек пергамент, който гълъб да пренесе обратно до Тива, хем да е в състояние да убеди фараон Тамоз да извърши действие, което по принцип би сметнал за пълна лудост.

Часове по-късно захвърлих шестата чернова на съобщението си, тънейки в отчаяние. Като се има предвид, че професионално се занимавам с думи, все пак не успявах да открия подходящите, нужни, за да убедя фараона. Знаех, че съм се провалил още преди да положа началото. Изпънах вцепенените си крака и се надигнах иззад писалището си. Излязох през вратата, която водеше към терасата. Погледнах към новата луна и по височината и отсъдих, че полунощ отдавна е отминала.

Докато я гледах, през луната се зарея облак не по-голям от ръката ми и потопи света около мен в мрак. Помислих си, че загубата на лунната светлина навярно ще усили притеснението ми. Но - чудо - това оказа точно обратния ефект върху настроението ми. Усетих да ме обзема чувство на дълбок покой, което замени обхваналото ме миг преди това отчаяние.

А после чух нечий глас да произнася името ми. Беше тих, но ясен като песента на дрозд при първите слънчеви лъчи - толкова ясен, че се огледах да открия кой говори. Бях сам.

Внезапно разрешението на проблема ми ми се разкри съвсем ясно. Зачудих се защо ли съм се колебал досега.

Вдигнах ястребовия печат. Държах цялата власт на фараона в собствената си ръка. Знаех, че за да спася страната си от катастрофа и фараона си от провал, трябва да упражня тази власт. Дори ако действията ми са противоположни на волята на моя господар, дори ако те предизвикат гнева му.

Щом веднъж взех това решение, нямаше как да не се запитам откъде и от кого е дошло това напътствие. Решението беше толкова чуждо на дълбоко вкоренените ми лоялност и покорство, че с набожна почуда осъзнах, че то изобщо не е било изцяло мое.

Малкото облаче, което беше заслонило луната, отмина и меката лунна светлина отново обля нощния свят. Засия по мраморните стени на храма на Ищар.

На терасата, точно срещу мястото, на което стоях, отново се бе изправила госпожата с качулката - там, където я бях видял и предишната вечер. Както и преди, качулката на сребърно- сивата и роба покриваше лицето и. Тогава осъзнах и откъде е дошъл приливът ми на вдъхновение.

Отчаяно копнеех отново да видя лицето и. По някакъв чудотворен начин тя долови желанието ми. С едно движение на главата отметна качулката на раменете си и разкри лицето си. То беше по-бледо от лунната светлина, която танцуваше по него. Тя изглеждаше дори по-прелестна, отколкото я помнех, по-красива от всичко, което съм виждал или бях способен да си представя.

През дълбоката пропаст, която ни разделяше, протегнах към нея и двете си ръце. Но изражението на жената стана отчуждено и тъжно. Тя се отдалечи от мен. Изсивя постепенно в нощта, докато не изчезна напълно, а лунната светлина потъмня заедно с нея.

Когато сутринта Фат Тур дойде в покоите ми, вече бях напълно облечен и го очаквах. Силата и решителността ми се бяха увеличили и се чувствах извънредно уверен. Крачех през коридорите и залите на двореца с такава лека и пружинираща стъпка, че генерал Ремрем, Фат Тур и останалите ми придружители бяха принудени да подтичват, за да не изостават.

Когато влязохме в залата на съвета, тронът на Нимрод беше празен. Но заварихме да ни очакват неговите съветници и военни командири. Изправиха се да ме приветстват по протежение на дългата маса и малко след като бяхме заели местата си, тръбачите пред главната порта надуха роговете си.

Цар Нимрод мрачно влезе при нас. Когато го видях толкова рано през деня, първата ми мисъл беше, че за да бъде с нас, е пропуснал обирането на каймака и събирането на черешки в храма на Ищар.

Наясно бях с уважението, което ми оказваше, и това подкрепи увереността ми в правотата на делото, което се канех да извърша. Преминахме през изпълнението на царския протокол и след това се изправих на крака и се обърнах направо към царя.

- Ваше Величество, имам предложение, което е толкова чувствително и доверено, че бих желал да го огранича до вашата царска персона и до човека, когото подберете за ваш най- доверен приближен. Давам ви думата си, че предложението ми ще бъде в наша обща полза и ще допринесе много за разрешаването на проблема, пред който сме изправени в този момент.