Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Майната ти – озъби се Бристоу. – Майната ти, Страйк. Какво знаеш ти? Имал си уличница за майка. От какво умря, от трипер ли?

– Хитро – отбеляза Страйк. – Щях да те питам дали си проучил личния ми живот, когато си търсил лапнишаран, когото да манипулираш. Вероятно си помислил, че ще проявя особено съчувствие към горкия съсипан от скръб Джон Бристоу, след като моята майка е умряла млада при подозрителни обстоятелства. Решил си, че ще ме разиграваш както си поискаш... Няма значение, Джон. Ако твоите защитници не могат да ти намерят душевно заболяване, сигурно ще изтъкнат като причина възпитанието ти. Израснал необичан, пренебрегван, засенчван. Винаги си се смятал за онеправдан, нали? Забелязах го още първия ден, когато избухна в затрогващ плач при спомена как са водели Лула по алеята пред дома ви, как е влязла в живота ти. Родителите ти дори не са те взели със себе си, когато са отишли за нея, нали? Оставили са те у дома като домашно куче, като сина, който им е бил недостатъчен след смъртта на Чарли, сина, който отново ще бъде на второ място.

– Не съм длъжен да слушам това – прошепна Бристоу.

– Свободен си да си вървиш – заяви Страйк и погледна към него, ала вече не виждаше очите му в плътните сенки зад очилата. – Защо не си тръгнеш?

Ала адвокатът просто седеше там с подскачащо коляно, търкаше длани една в друга и чакаше да чуе доказателството на Страйк.

– По-лесно ли беше втория път? – тихо попита Страйк. – По-лесно ли ти беше да убиеш Лула, отколкото да убиеш Чарли?

Видя оголените му зъби, когато Бристоу отвори уста, от която обаче не излезе нито звук.

– Тони знае, че ти си го извършил, нали? Всички тези глупости за суровите и жестоки неща, които си наговорил, след като Чарли умрял... Тони е бил там, видял те е как се отдалечаваш с велосипеда си от мястото, където си блъснал Чарли. Предизвика го да кара близо до ръба на пропастта, нали? Познавах Чарли, не можеше да устои на предизвикателство. Тони е видял Чарли мъртъв на дъното на кариерата и е казал на родителите ти, че според него ти си го направил, нали? Затова баща ти го е ударил. Затова майка ти е припаднала. Затова Тони е бил прогонен от къщата след смъртта на Чарли: не защото Тони е казал, че майка ти е отгледала необуздани деца, а защото ѝ е казал, че отглежда психопат.

– Това е... Не! – изграчи Бристоу. – Не!

– Но Тони не е искал да се разразява семеен скандал. Мълчал си е. Въпреки това е изпаднал в паника, когато е чул, че те осиновяват момиченце. Обадил им се е и се е опитал да ги спре. Имал е право да се тревожи, нали така? Мисля, че винаги си се боял малко от Тони. Каква ирония, че той сам се постави в принудителната ситуация да ти създаде алиби за убийството на Лула.

Бристоу нищо не казваше, само дишаше много бързо.

– През онзи ден на Тони му е било нужно да се престори, че е бил някъде, където и да е, само не и в хотелското легло с жената на Сайприън Мей. Затова е заявил, че се е върнал в Лондон, за да посети болната си сестра. Тогава е осъзнал, че и ти, и Лула е трябвало да сте там по същото време. Племенницата му е била мъртва, така че не е можела да го опровергае, а той не е имал друг избор, освен да заяви, че те е видял през вратата на кабинета, но не е разговарял с теб. И ти си го подкрепил. И двамата сте лъжели през зъби, чудейки се какво крои другият, но сте били твърде уплашени, за да си задавате въпроси един на друг. Според мен Тони си е казвал, че ще изчака майка ти да умре, преди да се изправи срещу теб. Може би така е успявал да приспива съвестта си. Ала все пак е бил достатъчно притеснен, за да накара Алисън да те държи под око. А междувременно ти ми пробутваше измислици за това как Лула те прегърнала и за трогателното ви помирение, преди тя да се върне у дома си.

– Бях там – с грапав шепот изрече Бристоу. – Бях в апартамента на майка ми. Ако Тони не е бил там, то си е негова работа. Не можеш да докажеш, че не съм бил там.

– Работата ми не е да доказвам негативни твърдения, Джон. Просто ти обяснявам, че изгуби всичките си алибита освен онова от прист­растената ти към валиума майка. Но в името на спора да приемем, че когато Лула е посетила отпадналата ти майка, а Тони е чукал Ърсула в някакъв хотел нейде си, ти все още си се криел в апартамент две и си започнал да планираш много по-дръзко решение на проблема си с паричния поток. Изчакваш. В някакъв момент си слагаш черните кожени ръкавици, оставени в гардероба за Дийби, като предпазна мярка срещу пръстови отпечатъци. И тогава вече се оформя замисълът ти да приложиш насилие. Накрая в ранния следобед Лула се прибира у дома си, но нямаш късмет, с приятелки е, както без съмнение си видял през шпионката на апартамента. От този момент – изрече Страйк с вече суров тон – нещата с теб стават много сериозни. Защитата ти би могла да пледира за неволно причинена смърт – беше нещастен случай, посдърпахме се и тя падна през балкона – и това би прозвучало убедително, ако не беше стоял долу през цялото време, знаейки, че при нея има хора. Човек с не по-лоша мисъл в ума си от тази да притеснява сестра си за голям чек би могъл да изчака тя да остане сама. Само че това ти вече си го опитал и не се е получило. Така че защо да не се качиш горе сега, когато тя може би е в по-добро настроение, и пак да се пробваш, сигурно ще е по-въздържана заради приятелките си в съседната стая? Като нищо може да ти даде нещо, само и само да се отърве от теб. – Страйк почти чувстваше вълните на страх и омраза, излъчващи се от фигурата от другата страна на бюрото, която все повече се губеше в сенките. – Но вместо това ти си чакал – продължи той. – Чакал си цяла вечер, след като си я видял да напуска сградата. Сигурно вече си бил напълно решен към този момент. Имал си време да нахвърляш план. Наблюдавал си улицата, знаел си кой е в сградата и кой не е. Измислил си как да се измъкнеш чист, без никой нищо да разбере. А и да не забравяме, вече си убивал преди. Това поставя нещата в друга светлина.