Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Това е мъжът от записа на охранителната камера – поясни Страйк. – Бяга далеч от мястото в нощта, когато е умряла Лула. Живеел е в Клъркънуел при овдовялата си майка, докато е бил в отпуск. Ето защо е бързал по Тиобалдс Роуд двайсет минути по-късно. Отивал си е у дома.

Бристоу шумно пое въздух.

– А всички казваха, че съм в плен на заблуда – почти викна той. – Ето че не съм бил заблуден!

– Не, Джон, не си бил заблуден – каза Страйк. – Заблуден не. По-скоро луд за връзване.

Отвъд засенчения от щората прозореца се носеха звуците на Лондон, жив по всяко време, буботещ и ехтящ от хора и превозни средства. Вътре в стаята не се чуваше никакъв шум освен накъсаното дишане на Бристоу.

– Моля? – с нелепа любезност попита той. – Какъв ме нарече?

Страйк се усмихна.

– Казах, че си луд за връзване. Убил си сестра си, разминало ти се е, а после ме накара да разследвам наново смъртта ѝ.

– Ти... Няма начин да си сериозен.

– О, сериозен съм. От самото начало за мен бе очевидно, че човекът с най-голяма изгода от смъртта на Лула си ти, Джон. Десет милиона лири само щом майка ти предаде богу дух. Отвсякъде са си доста пари. Особено при положение че не разполагаш с много повече от заплатата си, колкото и да тръбиш за своя доверителен фонд. Акциите на „Албрис“ вече не струват и хартията, на която са напечатани, не е ли така?

Бристоу го гледа зяпнал няколко мига, после се поизправи на стола си и насочи очи към походното легло, подпряно в ъгъла.

– Мисля, че е смехотворно да го каже закъсал нещастник като теб, който дори спи в офиса си. – Гласът на Бристоу бе спокоен и високомерен, макар че дишането му бе ненормално бързо.

– Знам, че имаш много повече пари от мен – отвърна Страйк, – но както сам изтъкна, това не говори много. А за себе си ще кажа, че не съм паднал дотам, та да присвоявам от клиенти. Колко от парите на Конуей Оутс открадна, преди Тони да те разкрие какви ги вършиш?

– О, сега и присвоявам, така ли? – изрече Бристоу с изкуствен смях.

– Да, така мисля – кимна Страйк. – Не че за мен има значение. Все ми е едно дали си убил Лула, защото е трябвало да възстановиш откраднатите пари, или защото си искал да гушнеш милионите ѝ, или защото си я ненавиждал. Ала съдебните заседатели ще искат да го знаят. Те си умират да разберат мотива.

Коляното на Бристоу отново беше започнало да подскача нагоре-надолу.

– Ти си превъртял – заяви той и отново прозвуча изкуственият му смях. – Открил си завещание, в което тя оставя всичко не на мен, а на онзи човек. – Посочи към външния офис, където бе видял снимката на Джона. – Казваш ми, че е същият човек, заснет от камерата да върви към апартамента на Лула вечерта, когато е загинала, а десет минути по-късно – да бяга надалеч от там. И въпреки това обвиняваш мен. Мен!

– Джон, ти си знаел, преди да дойдеш при мен, че Джона е бил на онзи запис. Рошел ти го е казала. Била е във „Вашти“, когато Лула се е обадила на Джона и си е уредила с него среща късно през нощта, станала е свидетел на писането на завещание, в което той наследява цялото имущество. Дошла е при теб, казала ти е всичко и е започнала да те изнудва. Искала ти е пари за жилище и скъпи дрехи, а в замяна е обещала да държи устата си затворена за факта, че не ти си наследник на Лула. Рошел не е осъзнавала, че ти си убиецът. Мислела е, че Джона е бутнал Лула от прозореца. Освен това е била огорчена, че тя самата е изключена от завещанието и че е зарязана така безцеремонно в магазина в последния ден от живота на Лула, затова не се е вълнувала, че убиецът се разхожда на свобода, за нея е било важно да докопа парите.

– Това са пълни щуротии. Ти не си на себе си.

– Създаде всички възможни пречки, за да не мога да открия Рошел – продължи Страйк, сякаш не беше чул Бристоу. – Преструваше се, че не знаеш името ѝ и къде живее, прояви съмнение, че може да е полезна за разследването, изтри снимките от лаптопа на Лула, та да не мога да видя как изглежда. Вярно, тя би могла да ми посочи директно човека, който ти се опитваше да уличиш за убийството, но, от друга страна, е знаела, че съществува завещание, лишаващо те от наследство, а твоята цел номер едно е била да потулиш темата за завещанието, докато го откриеш и унищожиш. Каква ирония, че то през цялото време е било в гардероба на майка ти. Ала дори да го бе унищожил, Джон, какво щеше да стане? Самият Джона е бил наясно, че е наследник на Лула, и ти си го знаел. Имало е и друг свидетел на факта, че е съществувало завещание, макар ти да не си подозирал: Брайъни Радфорд, гримьорката.