Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Ала ето че стана шест часът, а после шест и половина и никой не позвъни на звънеца. Страйк отново намаза с мехлем края на крака си и прикрепи протезата, което му причини ужасна болка. Докуцука с пъшкане във вътрешния кабинет, тръшна се на стола си и се предаде, пак свали изкуствения крак, след което захлупи глава върху ръцете си на бюрото просто за да отмори парещите си очи.

2

Стъпки по металното стълбище. Страйк мигом изпъна гръб, без да знае дали е спал пет минути, или петдесет. Някой почука на стъклената врата.

– Влез, отворено е! – извика той и покри с крачола си неприкрепената протеза.

За огромно облекчение на Страйк Джон Бристоу бе този, който влезе в стаята, примигващ през очилата си с дебели стъкла и явно силно развълнуван.

– Здравей, Джон. Влизай, седни.

Ала Джон приближи към него разгневен и с лице на петна както в деня, когато Страйк отказа да поеме случая, и стисна здраво облегалката на предложения му стол.

– Казах ти – изрече той, а петната по слабото му лице ставаха ту по-червени, ту избледняваха, докато размахваше кокалестия си пръст срещу Страйк. – Казах ти пределно ясно, че не желая да се срещаш с майка ми, без да присъствам и аз.

– Знам, че ми каза, Джон, но...

– Тя е неимоверно разстроена. Не знам какво си ѝ казал, но плачеше и хълцаше по телефона следобед!

– Съжалявам да го чуя. Не даде вид, че възразява срещу въпросите ми...

– В ужасно състояние е! – изкрещя Бристоу и големите му зъби пробляснаха. – Как посмя да идеш при нея без мен? Как посмя?

– Джон, направих го, защото, както ти обясних след погребението на Рошел, според мен си имаме работа с убиец, който може да убие отново – каза Страйк. – Ситуацията е опасна и искам да ѝ се сложи край.

– Искаш да ѝ се сложи край? А какво мислиш, че ми е на мен? – извика Бристоу и гласът му премина във фалцет. – Имаш ли представа каква вреда си нанесъл? Майка ми е направо съсипана, а сега и приятелката ми изчезна без следа, за което Тони обвинява теб! Какво стори с Алисън? Къде е тя?

– Не знам. Пробва ли да ѝ позвъниш?

– Не вдига. Какво става, по дяволите? Цял ден тичах да гоня вятъра, а като се връщам...

– Гони вятъра ли? – повтори Страйк, като крадешком премести крака си, за да задържи протезата изправена.

Бристоу се тръшна върху стола насреща, като дишаше тежко и примигваше срещу Страйк, заслепен от яркото следобедно слънце, светещо през прозореца зад него.

– Сутринта някой се обадил на секретарката ми – ядосано заговори той, – представил се за наш важен клиент от Рай, който настоявал за спешна среща. Пътувах цял ден дотам, за да установя, че той е извън страната и никой не ми се е обаждал. Би ли свалил тази щора, ако обичаш – добави той и засенчи очи с длан. – Нищо не виждам.

Страйк дръпна шнурчето и щората се смъкна шумно, като потопи двамата в хладен и леко раиран полумрак.

– Много странна история – отбеляза Страйк. – Сякаш някой е искал да те отстрани от града.

Бристоу не отговори. Стрелкаше гневно Страйк, а гърдите му се вдигаха и спускаха.

– Търпението ми се изчерпа – отсече рязко той. – Прекратявам това разследване. Можеш да задържиш всичките пари, които ти дадох. Трябва да мисля за майка си.

Страйк извади незабелязано телефона от джоба си, натисна няколко бутона и го сложи на скута си.

– Не искаш ли да разбереш поне какво открих днес в гардероба на майка ти?

– Ти... Ровил си в гардероба на майка ми?!

– Да. Исках да надникна в онези чисто нови чанти, които Лула е получила в деня на смъртта си.

Бристоу запелтечи:

– Ти... Ти...

– Чантите са с подвижна подплата. Странна идея, нали? Скрито под подплатата на бялата чанта открих завещание, написано собственоръчно от Лула върху лист от синята хартия за писма на майка ти и с подписа на Рошел Онифаде като свидетел. Предадох го на полицията.

Ченето на Бристоу увисна. В продължение на няколко секунди той сякаш бе неспособен да проговори. Накрая прошепна:

– Но... какво се казва в него?

– Че оставя всичко, което притежава, на брат си лейтенант Джона Ейджиман от Кралския инженерен полк.

– Джона... кой?

– Иди и погледни монитора на компютъра отвън. Ще видиш снимката му там.

Бристоу се изправи и като сомнамбул отиде до компютъра в съседната стая. Страйк видя как мониторът се освети, когато Бристоу размърда мишката. На екрана се появи красивият Ейд­жиман със своята присмехулна усмивка и с изрядната си униформа.

– О, боже мой – промълви Бристоу. Върна се отново и седна срещу детектива, като го гледаше изумен. – Аз... не мога да повярвам.