Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

След това взе бялата: подплатата ѝ бе със стилизиран африкански десен. Отново прокара пръсти по нея и отвори ципа ѝ.

Подплатата се отдели точно както Киара му бе описала, като шал с ръб от метални зъбци, и откри вътрешната страна на бялата кожа. Нищо не се виждаше в чантата, но когато погледна по-внимателно, под коравата подложка, служеща да поддържа формата ѝ, Страйк зърна нещо бледосиньо. Повдигна подложката и видя сгънат лист бледосиня хартия, изписан с нервен почерк.

Страйк бързо натъпка подплатата и върна обратно чантата. Извади от вътрешния джоб на сакото си чисто найлоново пликче и пъхна в него листа, разгънат, но непрочетен. Затвори махагоновата врата ѝ продължи да отваря други. Зад една от тях откри сейф, задействащ се с цифров панел.

Страйк надяна на ръката си друго найлоново пликче и започна да натиска бутоните, но преди да е приключил със заниманието си, чу движение отвън. Бързо натика смачканото пликче в джоба си, затвори вратата на гардероба възможно най-тихо и се върна в спалнята, където завари болногледачката, приведена над Ивет Бристоу. Когато го чу, тя се озърна.

– Сбърках вратата – обясни Страйк. – Мислех, че е банята.

Той влезе в съседното тясно помещение и там на затворена врата, преди да пусне водата в тоалетната и да завърти крановете заради болногледачката, прочете последното желание и завещание на Лула Ландри, надраскано на хартията за писма на майка ѝ и подписано от Рошел Онифаде като свидетел.

Когато се върна в спалнята, Ивет Бристоу още лежеше със затворени очи.

– Заспала е – съобщи полугласно сестрата. – Тя много спи.

– Да – каза Страйк с бучаща в ушите му кръв. – Моля ви, предайте ѝ, че съм се сбогувал, като се събуди. А сега трябва да си вървя.

Минаха заедно по уютния коридор.

– Лейди Бристоу изглежда много болна – коментира Страйк.

– О, да, така е – потвърди болногледачката. – Може да умре всеки момент, зле е.

– Май че си забравих тук... – смотолеви Страйк, като сви вляво в жълтата дневна, където бе влязъл в началото, наведе се над канапето, за да блокира видимостта на жената, и внимателно върна телефонната слушалка на вилката.

– Аха, ето го – каза, като се престори, че взема нещо дребно и го пъха в джоба си. – Е, много ви благодаря за кафето.

С ръка на дръжката на вратата той се обърна и я погледна.

– Май че е все така пристрастена към валиума – подхвърли той.

Доверчива и без всякакви подозрения, сестрата се усмихна разбиращо.

– Така е, но това вече не може да ѝ навреди. Ала аз намирам, че лекарите са виновни. По етикетите съдя, че трима са ѝ давали рецепти за него в продължение на години.

– Много непрофесионално – отбеляза Страйк. – Още веднъж благодаря за кафето. Довиждане.

Той затича надолу по стълбите с вече изваден от джоба мобилен телефон и беше толкова въодушевен, че въобще не гледаше къде стъпва. Взе завоя на стълбите, но протезата му се хлъзна на ръба, коляното му се усука и той се стовари тежко и с все сила, като се изтъркаля надолу по шест стъпала, преди да се спре на площадката с адска болка и в ставата, и в ръба на крака си, който сякаш току-що бе отрязан и тъканта още не бе зараснала.

– По дяволите!

– Добре ли сте? – подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.

– Нищо ми няма! – извика той в отговор. – Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите – продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.

Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.

Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.

Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.

Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.