Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Кръвясалите ѝ очи плувнаха. Тя примигна и две големи сълзи се стекоха по изпитите ѝ страни.

– Бихте ли извадили хапчетата ми от това чекмедже? – пошепна тя и посочи със съсухрен пръст нощното шкафче.

Страйк го отвори и видя вътре множество бели кутийки с етикети по тях.

– Кое точно...?

– Няма значение. Всичките са едни и същи – каза тя.

Той извади едно с ясен надпис „Валиум“. Вътре имаше достатъчно хапчета, за да се предозира десетократно.

– Извадете ми две – помоли тя. – Пия ги с чай от лайка, ако е достатъчно изстинал.

Страйк ѝ подаде две хапчета и чашата. Ръцете ѝ трепереха и той трябваше да придържа чинийката. Съвсем не на място му хрум­на аналогията със свещеник, даващ последно причастие.

– Благодаря ви – промълви тя и се отпусна на възглавниците, като върна чая на шкафчето и впери в него питащ поглед. – Джон не ми ли беше споменал, че сте познавали Чарли?

– Да, познавах го – отвърна Страйк. – Никога не го забравих.

– Не, то се знае. Той бе най-обичливото дете на света. Всички го казваха. Най-милото момче, което съм познавала. Липсва ми всеки божи ден.

Навън пред прозореца пищяха деца, платаните шумоляха и Страйк се замисли как ли бе изглеждала стаята през зимната сут­рин преди месеци, когато дърветата са били голи, Лула Ландри е седяла на неговото място с красивите си очи, вперени в снимката на Чарли, докато унесената ѝ майка ѝ е разказвала ужасната история.

– Никога преди не бях говорила на Лула за това. Момчетата бяха излезли с велосипедите си. Чухме Джон да пищи, а после крясъците на Тони...

Страйк още не бе допирал химикалката до листа. Наблюдаваше лицето на умиращата, докато тя говореше.

– Алек не ми даваше да погледна, не искаше да ме пусне да доближа до кариерата. Когато ми каза какво се е случило, припаднах. Мислех, че ще умра. Исках да умра. Не можех да проумея как Бог допусна това. Ала оттогава взех да си мисля, че може би съм заслужила да ме сполети – говореше едва доловимо лейди Бристоу с очи, вперени в тавана. – Чудила съм се дали не бях наказана. Защото ги обичах прекалено много. Разглезвах ги. Не можех нищо да им откажа. Чарли, Алек и Лула. Мисля, че трябва да е наказание, иначе би било неизразимо жестоко, нали? Да съм принудена да го преживявам отново, и отново, и отново.

Страйк нямаше отговор, който да ѝ даде. Тя би трябвало да предизвиква жалост, но той установи, че не може да я пожали дори толкова, колкото тя вероятно заслужаваше. Лежеше умираща, загърната в невидимата мантия на мъченичеството, излагаща пред него своята безпомощност и пасивност като скъпи накити, но доминиращото чувство у него бе неприязън.

– Толкова много исках Лула – промълви лейди Бристоу, – но едва ли тя някога... Беше истинско сладурче. Толкова красива. Всичко бих сторила за това момиче. Ала тя не ме обичаше, както ме обичаха Чарли и Джон. Може би я взехме твърде късно. Джон ревнуваше в началото, когато тя дойде при нас. Беше покрусен и при появата на Чарли... но накрая станаха близки приятели. Много близки.

Лека бръчица се появи на фината като хартия кожа на челото ѝ.

– Така че Тони грешеше.

– За какво е грешал? – попита тихо Страйк.

Пръстите ѝ взеха да мачкат завивките. Тя преглътна.

– Според Тони не биваше да осиновяваме Лула.

– Защо?

– Тони никога не е харесвал нито едно от децата ми – каза Ивет Бристоу. – Брат ми е много суров човек. Много студен. Изрече ужасни неща, след като Чарли умря. Алек го удари. Не беше истина. Не беше вярно това, което каза Тони.

Мътните ѝ очи се спряха на лицето на Страйк и на него за миг му се мярна жената, която тя бе била, преди да изгуби образа си: малко натрапчива, малко вдетинена, твърде зависима, ултраженст­вено създание, закриляно и обгрижвано от сър Алек, който се бе стремил да угажда на всяко нейно желание и каприз.

– Какво каза Тони?

– Ужасни неща за Джон и Чарли. Ужасни. Не искам да ги повтарям. А после телефонирал на Алек, като научил, че ще осиновяваме момиченце, и му казал, че не бива да го правим. Алек беше бесен – прошепна тя. – Забрани на Тони да стъпва у дома.

– Казахте ли това на Лула, когато ви посети в онзи ден? – попита Страйк. – За Тони и за нещата, които е казал след смъртта на Чарли и при нейното осиновяване?

Тя като че предусети упрек.

– Не си спомням какво точно ѝ казах. Току-що бях претърпяла много сериозна операция. Бях малко сънлива от лекарствата. Сега не помня точните си думи...

Последва рязка смяна на темата.

– Онова момче ми напомняше Чарли. Приятелят на Лула. Онова много хубаво момче, как му беше името?