Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Господин Страйк, заповядайте, моля.

Отново мина по коридора с червените тапети и се озова в голяма спалня, където доминиращите цветове бяха бледосиньо и бяло и цялата обстановка създаваше впечатление за елегантност и вкус. Две врати вляво, и двете отворени, водеха към малка баня и дрешник. Мебелите бяха елегантни, във френски стил. Набиваха се на очи аксесоари, говорещи за тежка болест – система, закачена на метална стойка, подлога – идеално чиста и лъскава, наредени върху скрин всевъзможни лекарства.

Умиращата жена беше облечена в дебел халат в слонова кост и седеше облегната върху множество бели възглавници, съвсем смалена в резбованото дървено легло. Не бе останала и следа от младежката миловидност на лейди Бристоу. Костите ѝ рязко се очертаваха под тънката лющеща се кожа. Очите ѝ бяха хлътнали, а погледът – мътен, бялата ѝ коса, бебешки тънка, бе силно оредяла и под нея се виждаше розовият скалп. Измършавелите ѝ ръце лежаха безжизнени върху завивките, а отдолу се подаваше катетър. Смъртта почти осезаемо присъстваше в стаята, сякаш търпеливо и любезно изчакваше зад завесите.

Въздухът бе проникнат от лек аромат на лимонови цветчета, който обаче не успяваше да измести миризмите на дезинфектант и на телесно разложение – миризми, припомнили на Страйк болницата, където бе лежал безпомощен с месеци. Втори голям еркерен прозорец бе леко открехнат, така че в стаята влизаха топъл свеж въздух и далечните викове на децата от спортната площадка. Гледката бе към най-високите клони на огрените от слънцето платанови дървета.

– Вие ли сте детективът?

Гласът ѝ бе слаб и пресекващ, изговаряше думите слято и малко неясно. Страйк, който се чудеше дали Бристоу ѝ е казал истината за неговата професия, почувства облекчение, че тя знае кой е.

– Да, аз съм Корморан Страйк.

– Къде е Джон?

– Задържали го в службата.

– Отново – промърмори тя и добави: – Тони го кара да работи прекалено много. Не е честно. – Вгледа се в него с мътните си очи, после леко повдигна пръст и му посочи стол. – Седнете, моля.

Около избледнелите ѝ ириси имаше бели линии като от тебешир. Докато сядаше, Страйк забеляза още две снимки в сребърни рамки, поставени на нощното шкафче. Сякаш след удар от електрически ток той се озова вгледан в очите на десетгодишния Чарли Бристоу – с бузесто лице и модерна за времето прическа с дълги кичури на врата, замръзнал завинаги в осемдесетте години със своята училищна риза с остра яка и вратовръзка с огромен възел. Изглеждаше точно както когато помаха за довиждане на най-добрия си приятел Корморан Страйк, уверен, че ще го види след великденската ваканция.

До снимката на Чарли имаше друга, по-малка, на изящно момиченце с дълги черни къдрици и големи кафяви очи, облечено в тъмносиня училищна униформа: Лула Ландри, не повече от шестгодишна.

– Мери – продума лейди Бристоу, без да повишава глас, и болногледачката мигом дотича. – Би ли поднесла на господин Страйк... Кафе? Чай? – попита го тя и той се пренесе две десетилетия и половина назад в слънчевата градина на Чарли Бристоу и любезната му руса майка, предлагаща лимонада с лед.

– Кафе ще е чудесно, много благодаря.

– Простете, че няма да го приготвя лично – каза лейди Бристоу, когато болногледачката се отдалечи с тежки стъпки, – но както виждате, сега съм напълно зависима от добротата на чужди хора. Като горката Бланш Дюбоа3.

3 Бланш Дюбоа – героиня от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай „Желание“. – Б. ред.

Тя затвори очи за момент, сякаш за да се съсредоточи по-добре върху някаква вътрешна болка. Той се питаше до каква ли степен е упоена от лекарствата. Под любезния ѝ маниер се долавяше горчивината на думите ѝ, също както миризмата на разложение не бе докрай прикрита от аромата на лимонови цветчета. Това го учуди донякъде, като се има предвид, че Бристоу прекарваше повече от времето си, въртейки се на пета около нея.

– Защо Джон не е тук? – попита отново лейди Бристоу все още със затворени очи.

– Задържаха го в службата – повтори Страйк.

– О, да. Да, вие ми казахте.

– Лейди Бристоу, бих искал да ви задам няколко въпроса и се извинявам предварително, ако те ви се сторят прекалено лични или разстройващи.

– Когато си преживял каквото изпитах аз – промълви тихо тя, – няма какво повече да те нарани. Наричайте ме Ивет.

– Благодаря. Ще възразите ли, ако си водя бележки?

– Не, ни най-малко – увери го тя, с бегъл интерес наблюдавайки как вади бележника и химикалката си.