Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Сама ли живеете? – попита я той.

– Какво общо има това? – попита тя, съвършено объркана.

– Просто се чудех. Значи не виждате нищо странно в това Тони да се регистрира в хотел за през ноща, да шофира обратно до Лондон на следващата сутрин и отново да се върне в Оксфорд навреме, за да напусне хотела на следващия ден?

– Той се върна в Оксфорд, за да присъства на конференцията следобеда – упорито настоя тя.

– О, нима? Може би останахте и го видяхте там?

– Присъствал е – отвърна тя уклончиво.

– И имате доказателства за това?

Тя не каза нищо.

– Какво сте по-склонна да предположите – попита я Страйк, – че Тони е прекарал целия ден в леглото с Ърсула Мей или че е имал някаква конфронтация с племенницата си?

На бара леля Уинифред намести плетената си шапка и върза наново колана си. Изглежда се приготвяше да си върви.

В продължение на няколко секунди Алисън се бори със себе си и после, сякаш отприщваше нещо дълго потискано, прошепна с ярост:

– Те нямат връзка. Знам, че нямат. Такова нещо не може да се случи. Ърсула държи единствено на парите, само те я интересуват, а Тони има по-малко от Сайприън. Ърсула никога не би пожелала Тони.

– О, знае ли човек? Плътската страст може да е надделяла над меркантилната ѝ ориентация – възрази Страйк, като внимателно наблюдаваше Алисън. – Случват се такива неща. Трудно ми е да го преценя като мъж, но Тони никак не изглежда зле, нали?

Видя неприкритата ѝ болка, гнева ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше задавен.

– Тони е прав. Вие гледате да измъкнете колкото можете повече от всичко това. Джон е изгубил реална представа. Лула е скочила, това е. Винаги е била неуравновесена. Джон е като майка си, изпада в истерия, въобразява си разни неща. Лула вземаше наркотици, беше от онези хора, които са излезли от контрол, вечно създават неприятности и търсят начини да привличат внимание. Разглезена беше. Пилееше пари наоколо. Можеше да има каквото и когото си поиска, но все не ѝ беше достатъчно.

– Нямах представа, че сте я познавали.

– Аз... Тони ми е разказвал за нея.

– Той никак не я е харесвал, нали?

– Просто я виждаше каквато е. Не беше стока. Така е с някои жени – изрече тя, а гърдите ѝ се издигаха и спускаха под безформения шлифер.

Студен ветрец раздвижи спарения въздух в салона, когато лелята на Рошел отвори вратата. Бристоу и Робин продължиха да се усмихват немощно, докато жената не я затвори зад себе си, след което си размениха погледи на облекчение.

Барманът беше изчезнал. Сега в малкия салон бяха само четиримата. Страйк за пръв път обърна внимание на песента, която звучеше като фон: Дженифър Ръш, „Силата на любовта“. Бристоу и Робин се приближиха до масата им.

– Мислех, че искаш да говориш с лелята на Рошел – каза Бристоу огорчен, сякаш напразно бе изтърпял тежко изпитание.

– Не чак толкова, че да тичам след нея – отвърна весело Страйк. – Ти ще ми преразкажеш.

По израженията на Робин и Бристоу Страйк отгатваше, че двамата намират отношението му странно лекомислено. Алисън ровеше за нещо в чантата си и лицето ѝ беше скрито.

Дъждът беше спрял, тротоарите бяха хлъзгави, а небето – мрачно и заплашващо с нов валеж. Двете жени вървяха напред мълчаливо, а Бристоу усърдно предаваше на Страйк каквото помнеше от разговора си с леля Уинифред. Страйк обаче не го слушаше. Той наблюдаваше жените в гръб – и двете в черно, за случаен наблюдател почти еднакви, взаимозаменими. Спомни си скулптурите от двете страни на Куинс Гейт; въобще не бяха идентични, въпреки че ленивият поглед ги възприемаше така; едната бе женска, а другата – мъжка, от един и същ биологичен вид бяха, да, но все пак напълно различни.

Когато видя Робин и Алисън да спират до едно беемве, Страйк реши, че то е на Бристоу, забави ход и прекъсна разхвърляното му повествование за бурните отношения на Рошел със семейството ѝ.

– Джон, искам да сверя нещо с теб.

– Казвай.

– Спомена, че си чул чичо си да влиза в апартамента на майка ти сутринта преди смъртта на Лула.

– Да, така е.

– Напълно сигурен ли си, че мъжът, когото си чул, е бил Тони?

– Да, разбира се.

– Но не си го видял, нали?

– Аз... – Заешкото лице на Бристоу внезапно придоби озадачено изражение. – Не, аз.. май не го видях в действителност. Но го чух да си отваря, чух гласа му в коридора.

– Не мислиш ли, че тъй като си очаквал да е Тони, си приел, че това е той?

Нова пауза.

После с променен глас Бристоу попита:

– Нима твърдиш, че Тони не е бил там?