Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

13

На следващия ден Ерик Уордъл се обади на Страйк.

– Позвъних на Дийби – кратко съобщи той.

– И? – попита Страйк, като направи знак на Робин да му подаде лист и химикалка. Седяха до нейното бюро и се черпеха с чай и бисквити, докато обсъждаха последната смъртна заплаха от Брайън Мадърс, в която той обещаваше не за пръв път да разпори корема на Страйк и да пикае върху вътрешностите му.

– Получил специално изработен суичер с качулка от Соме. С пистолет от капси отпред и два стиха от песен на Дийби на гърба.

– Само този ли?

– Да.

– И какво още? – попита Страйк.

– Спомня си колан, платнена шапка и чифт копчета за ръкавели.

– А ръкавици?

Уордъл помълча, явно поглеждаше в бележките си.

– Не, не спомена ръкавици.

– Е, това изяснява нещата – заключи Страйк.

Уордъл не каза нищо. Страйк чакаше полицая или да затвори, или да сподели още информация.

– Дознанието за причините за смъртта е в четвъртък – рязко изрече Уордъл. – За Рошел Онифаде.

– Ясно – промърмори Страйк.

– Не проявяваш особен интерес.

– Така е.

– Нали беше сигурен, че е убийство?

– Сигурен съм, но дознанието няма да докаже едното или другото. Имаш ли представа кога ще бъде погребението ѝ?

– Не – раздразнено отвърна Уордъл. – Какво значение има?

– Мисля да отида.

– За какво?

– Тя е имала леля, нали помниш? – каза Страйк.

Уордъл изсумтя отвратено, както се стори на Страйк, и затвори.

Бристоу се обади на Страйк по-късно същата сутрин и му съобщи часа и мястото на погребението на Рошел.

– Алисън успя да узнае подробностите – уведоми той детектива. – Извънредно експедитивна е.

– Очевидно – потвърди Страйк.

– Аз ще присъствам. Като представител на Лула. Би трябвало да помогна на Рошел.

– Тъй или иначе пак щеше да се стигне дотам, Джон. Ще доведеш ли Алисън?

– Каза, че иска да дойде – отвърна Бристоу, макар да не звучеше много очарован от идеята.

– Ще се видим там значи. Надявам се да мога да говоря с лелята на Рошел, ако се появи.

Когато Страйк каза на Робин, че приятелката на Бристоу е успяла да открие часа и мястото на погребението, тя като че се разстрои. Бе се мъчила безуспешно по молба на Страйк да научи тези подробности и сега имаше чувството, че Алисън е излязла с едни гърди пред нея.

– Нямах представа, че си толкова амбициозна – развеселен отбеляза Страйк. – Не се тревожи, може да е имала някакво предимство пред теб.

– Какво например?

Ала Страйк я гледаше замислено.

– Какво? – повтори Робин малко обидено.

– Искам да дойдеш с мен на погребението.

– О! – пророни Робин. – Добре. Защо?

Тя очакваше Страйк да отговори, че ще изглеждат по-естествено като двойка, също както му се бе сторило по-естествено да посети „Вашти“, придружен от жена. Вместо това той каза:

– Има нещо, което искам да свършиш там.

След като ѝ обясни сбито и точно какво точно се желае от нея, Робин остана съвършено объркана.

– Но защо?

– Не мога да ти кажа?

– А защо не?

– И това не мога да ти кажа.

Робин вече не виждаше Страйк през погледа на Матю, не се чудеше дали той се преструва, дали се перчи, или се прави на по-умен, отколкото е. Затова и в този момент доверието ѝ към него беше достатъчно, за да отхвърли възможността той нарочно да разиграва загадъчност. И все пак повтори, сякаш се боеше, че е чула погрешно.

– Брайън Мадърс.

– Да.

– Мъжът със смъртните заплахи.

– Да.

– Но какво общо, за бога, би могъл да има той със смъртта на Лула Ландри?

– Нищо – с голяма доза искреност отвърна Страйк. – Засега.

Крематориумът в Северен Лондон, където се състоя погребението на Рошел три дни по-късно, беше студен, анонимен и потискащ. В цялата обстановка липсваха всякакви отличителни белези за конкретно вероизповедание: от пейките от тъмно дърво и голите стени, лишени от религиозни символи, до абстрактния стъклопис на прозореца, който представляваше мозайка от ярки като скъпоценни камъни квадратчета. Седнал на твърдото дърво, докато свещеник с тънък глас наричаше Рошел „Розел“, а ситният дъждец осейваше с капки ярко изрисувания прозорец над него, Страйк осмисляше привлекателната сила на позлатените херувими и гипсовите статуи на светци, на водоливниците с фантастични фигури и ангелите от Стария завет, на златните разпятия с инкрустирани камъни, на всичко, което създавше аура на величественост и великолепие, даваше обещание за живот в отвъдното или придаваше ретроспективна стойност на житейски съдби като тази на Рошел. Мъртвото момиче бе получило възможност да зърне рая на земята: дизайнерски стоки, обкръжение на знаменитости, хубави шофьори, с които да се занася. Но тъкмо копнежът ѝ към всичко това бе довел до такъв край: седем опечалени и свещеник, който не знаеше името ѝ.