Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– О... О, не. Аз работя за Тони и Сайприън, секретарка съм на старшите съдружници.

– Защо ли съм си внушил, че сте секретарка и на Джон?

– Работя на съвършено друго ниво – заяви Алисън. – Джон използва редовите секретарки. По служебна линия нямам нищо общо с него.

– Но явно любовта е процъфтяла между етажите без оглед на ранга?

Тя посрещна неговата закачка с ново презрително мълчание. Изглежда си бе създала мнение за Страйк, че е простак по природа и недостоен да му се оказва вежливост.

Служителят от приюта стоеше сам в един ъгъл и се черпеше от сандвичите, явно колкото да убие времето, докато настъпеше приличен момент да си тръгне. Робин се появи от дамската тоалетна и мигом бе придърпана от Бристоу, който копнееше за помощ, за да се справи с леля Уинифред.

– От колко време сте заедно с Джон? – попита Страйк.

– От няколко месеца.

– Събрахте се преди смъртта на Лула, така ли?

– Той ме покани на среща скоро след това – отвърна тя.

– Сигурно е бил твърде потиснат.

– Беше пълна развалина.

В гласа ѝ не звучеше съчувствие, а леко презрение.

– Флиртувал ли беше с вас преди това?

Очакваше тя да откаже да отговори, но беше сгрешил. Макар да демонстрираше безразличие, в отговора ѝ прозвуча безпогрешно самодоволство и гордост.

– Качи се горе да се види с Тони. Тони беше зает, така че Джон дойде да почака в моя кабинет. Започна да говори за сестра си и се разчувства. Дадох му хартиени кърпички, а накрая той ме покани на вечеря.

Въпреки лишеното ѝ от жарки чувства отношение към Бристоу, тя явно се гордееше с вниманието му, приемаше го като един вид трофей. Страйк се почуди дали преди появата на отчаяния Джон Бристоу Алисън е била канена някога на вечеря. Получил се бе сблъсък на двама души с нездрави потребности: Аз му дадох салфетки , той ме покани на вечеря .

Служителят от приюта закопчаваше сакото си. Като улови погледа на Страйк, той махна за довиждане и си излезе, без да е разговарял с никого.

– И какво е отношението на големия шеф към срещите на секретарката му и племенника му?

– Не Тони ръководи постъпките в личния ми живот – отсече тя.

– Така е – съгласи се Страйк. – Не е той човекът, който да упреква за смесване на работата с удоволствието, нали? При положение че спи със съпругата на Сайприън Мей.

Заблудена за миг от небрежния му тон, Алисън отвори уста да отговори. После смисълът на думите му стигна до нея и самоуверената ѝ поза рухна.

– Това не е истина! – яростно изрече тя с пламнало лице. – Кой ви го каза? Лъжа е, абсолютна лъжа. Не е вярно. Не е!

Зад протеста на жената той чу ужасеното дете.

– Нима? А защо тогава Сайприън Мей ви прати в Оксфорд на седми януари да откриете Тони?

– Това... то беше само... защото бе забравил да даде на Тони едни документи за подпис, това е всичко.

– И защо не прибегна до факс или куриер?

– Бяха документи от деликатен характер.

– Алисън – подхвана Страйк, на когото нейното вълнение доставяше удоволствие, – и двамата знаем, че това са глупости. Сайприън е смятал, че Тони е забегнал със съпругата му за през деня, нали?

– Не! Няма такова нещо!

До бара леля Уинифред размахваше ръце като вятърна мелница срещу Бристоу и Робин, които я гледаха със замръзнали усмивки.

– Открихте го в Оксфорд, нали?

– Не, защото...

– В колко часа стигнахте там?

– Някъде около единайсет, но той...

– Сайприън трябва да ви е пратил в мига, в който сте отишли на работа.

– Документите бяха спешни.

– Но вие не намерихте Тони в хотела и на конференцията?

– Изпуснах го – отвърна тя с бясно отчаяние, – защото се беше върнал в Лондон да посети лейди Бристоу.

– Аха, вярно – подхвърли Страйк. – Малко е странно, че не е уведомил вас или Сайприън за връщането си в Лондон, нали?

– Не – отвърна тя в храбър опит да възвърне изгубеното си превъзходство. – Така или иначе с него имаше контакт. Мобилният му телефон беше включен. Нямаше значение.

– Позвънихте ли му на мобилния телефон?

Тя не отговори.

– Позвънихте му и той не вдигна, така ли?

Тя отпи от портото си с упорито мълчание.

– Честно казано, едно обаждане от секретарката може наистина да съсипе атмосферата, ако се трудиш в момента.

Той очакваше тя да се възмути от думите му и не беше разочарован.

– Отвратителен сте. Повече от отвратителен – задавено произнесе Алисън, а бузите ѝ вече бяха огненочервени въпреки цялото ѝ старание да бъде високомерна.