Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Просто исках да знам доколко си сигурен, че е бил.

– Ами... до този момент бях напълно сигурен. Никой друг няма ключ от апартамента на майка ми. Няма как да е бил друг освен Тони.

– И тъй чул си някой да си отваря, чул си мъжки глас. Той с майка ти ли говореше, или с Лула?

– Ами... – Големите предни зъби на Бристоу останаха да стърчат напред, докато той обмисляше въпроса. – Чух го да влиза. Май го чух да говори на Лула.

– А чу ли го да си тръгва?

– Да, чух го да се отдалечава по коридора. Чух как вратата се затвори.

– Когато Лула се сбогува с теб, спомена ли, че Тони е бил там преди малко?

И пак мълчание. Бристоу приближи ръка до устата си замис­лен.

– Аз... Тя ме прегърна, само това помня... Да, май каза, че е говорила с Тони. Каза ли го всъщност? Или съм приел, че е говорила с него, защото си помислих... Но ако не е бил чичо ми, кой е бил?

Страйк чакаше. Бристоу се взря в тротоара, мислеше усилено.

– Трябва да е бил той. Лула е видяла кой е влязъл и не се е учудила от присъствието му, така че кой друг може да е бил освен Тони? Кой друг би имал ключ?

– Колко са общо ключовете?

– Четири. Три резервни.

– Много.

– Аз, Лула и Тони имахме ключове. Мама искаше да можем да влизаме и излизаме, особено когато беше болна.

– И всички тези ключове са в наличност, така ли?

– Да... така мисля. Предполагам, че този на Лула се е върнал при майка ми заедно с другите ѝ вещи. Тони все още си има своя, аз имам моя, а този на майка ми... Предполагам, че е някъде из апартамента.

– Значи не знаеш да има изгубен ключ?

– Не.

– И никой от вас не е давал ключа си на друг?

– Боже мой, защо да правим това?

– Все си мисля за файла със снимки, изтрит от лаптопа на Лула, докато е бил в апартамента на майка ти. Ако някъде се подвизава друг ключ...

– Невъзможно е – отвърна Бристоу. – Това е... аз... Защо казваш, че Тони не е бил там? Трябва да е бил. Твърди, че ме е видял през вратата.

– Когато си тръгна от апартамента на Лула, отиде в службата, нали?

– Да.

– За документите?

– Да, само изтичах дотам и ги взех. Бях много бърз.

– И кога беше в дома на майка си?

– Не може да е било по-късно от десет часа.

– А мъжът, който влезе, кога пристигна?

– Може би... може би половин час по-късно. Честно, не си спомням. Не съм гледал часовника. Но защо Тони ще казва, че е бил там, ако не е бил?

– Ако е знаел, че работиш у дома си, лесно би могъл да заяви, че е идвал и не е искал да те безпокои, че просто е минал по коридора, за да се види с майка ти. Тя потвърди ли присъствието му пред полицията?

– Предполагам. Да, така мисля.

– Но не си сигурен?

– Не вярвам да сме го обсъждали някога. Мама беше изтощена, с болки, спа много този ден. А на следващата сутрин чухме новината за Лула...

– Но изобщо ли не ти се видя странно, че Тони не е влязъл в кабинета да говори с теб?

– Нищо странно нямаше – отговори Бристоу. – Беше в лошо настроение заради онази история с Конуей Оутс. По-изненадан щях да бъда, ако беше влязъл да си бъбрим.

– Джон, не искам да те тревожа, но се опасявам, че и ти, и майка ти може да сте в опасност.

Краткият нервен смях на Бристоу прозвуча кухо и неубедително. Страйк виждаше как Алисън, застанала на петдесет метра по-напред със скръстени ръце, напълно игнорира Робин и наблюдава него и Бристоу.

– Ти... не говориш сериозно, нали?

– Напълно сериозен съм.

– Но... Корморан, нима ми казваш, че знаеш кой е убил Лула?

– Да, мисля, че знам... но трябва да разговарям с майка ти, преди да приключим случая.

Бристоу изглеждаше така, сякаш иска да изпие съдържащото се в ума на Страйк. Късогледите му очи попиваха всеки сантиметър от лицето на детектива, изражението му бе смесица от страх и молба.

– Трябва да присъствам и аз – каза той. – Тя е много слаба.

– Разбира се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

– Тони ще вдига пара, ако отново отсъствам през работно време.

Страйк чакаше.

– Добре – съгласи се Бристоу. – Добре. Утре в десет и половина.

14

Следващото утро бе свежо и ярко. Страйк взе метрото до изискания и потънал в зеленина район Челси. Почти не познаваше тази част на Лондон, защото Леда никога, дори и в най-прахосническите си фази, не се бе добирала до квартала около Кралската болница – Челси, чиято сграда се издигаше бледа и елегантна под пролетното слънце.

Франклин Роу беше привлекателна улица с червени тухлени къщи и платанови дървета; виждаше се обширно затревено пространство, оградено с парапет, където група деца в началноучилищна възраст, облечени в тениски и сини шорти, играеха разни спортни игри под ръководството на учители в спортни екипи. Щастливите им викове ехтяха в спокойната тишина, иначе нарушавана само от птичи песни. Не минаха никакви коли, докато Страйк вървеше по тротоара към къщата на лейди Ивет Бристоу, пъхнал ръце в джобовете си.