Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

– Ако нямате нищо против, бих искал да започнем от момента, когато Лула е дошла в семейството ви. Знаехте ли нещо за произхода ѝ, когато я осиновихте?

Тя бе истинско олицетворение на безпомощността и пасивността, легнала там с отпуснатите си върху завивките ръце.

– Не – отвърна. – Не знаех нищо. Алек може и да е знаел, но и така да е било, никога не ми каза.

– Кое ви кара да мислите, че съпругът ви е знаел нещо?

– Алек винаги проучваше нещата възможно най-щателно – отговори тя с лека усмивка при спомена. – Беше преуспял бизнесмен.

– Но никога не ви е казал нищо за първото семейство на Лула?

– О, не, не би го направил. – Тя изглежда се учуди, че въобще може да се пита такова нещо. – Аз исках тя да е моя, само моя. Ако е знаел нещо, то е било, защото Алек е имал желанието да ме защити. Не бих понесла мисълта, че един ден някой може да дойде да си я поиска. Вече бях изгубила Чарли и отчаяно копнеех за дъщеря. Мисълта да изгубя и нея...

Болногледачката се върна с поднос, на който имаше две чаши и чиния с шоколадови бисквити.

– Едно кафе – бодро обяви тя, като го постави на по-близкото до Страйк нощно шкафче – и един чай от лайка.

После отново излезе стремително. Лейди Бристоу затвори очи. Страйк отпи глътка от черното кафе и каза:

– Лула е търсила биологичните си родители в годината, преди да умре, нали така?

– Да – отвърна лейди Бристоу все така със затворени очи. – Тъкмо ми бяха поставили диагноза рак.

Настана пауза, през която Страйк остави чашата си с леко потракване. Далечните възбудени викове на децата отвън долетяха през отворения прозорец.

– Джон и Тони ѝ бяха много, много сърдити – каза лейди Бристоу. – Според тях тя не биваше да издирва биологичната си майка точно когато аз бях тежко болна. Туморът вече много се беше развил, когато го откриха. Минах направо към химиотерапия. Джон беше безкрайно добър, возеше ме до болницата и обратно, дойде да живее при мен през най-тежкия период, дори Тони се отбиваше, а Лула изглежда я вълнуваше единствено... – Тя въздъхна и отвори очи, като потърси лицето на Страйк. – Тони все повтаряше, че е много разглезена. Смея да кажа, че вината беше моя. Бях изгубила Чарли и се стараех да направя всичко за нея.

– Знаете ли доколко е успяла Лула с издирването на биологичното си семейство?

– Боя се, че не. Според мен тя знаеше колко силно ме разстройва това. Не ми казваше много. Знам, разбира се, че е открила майката, защото по медиите се вдигна голям шум. Беше точно каквато Тони предсказваше. Не е искала Лула. Ужасна, ужасна жена – прошепна лейди Бристоу. – Но Лула постоянно ходеше да я вижда. Точно през този период ми правеха химиотерапия. Цялата ми коса опада...

Гласът ѝ замря. Страйк се почувства истински звяр, когато продължи с въпросите си, а може би тъкмо такова бе нейното намерение.

– Ами биологичният ѝ баща? Споделяла ли е дали е узнала нещо за него?

– Не – слабо отвърна лейди Бристоу. – Не съм питала. Имах впечатлението, че се е отказала от цялата тази история, след като откри ужасната майка. Не желаех да обсъждаме този въпрос. Темата твърде много ме потискаше. Мисля, че тя го осъзнаваше.

– И не е споменала за биологичния си баща при последното ви виждане? – настоя Страйк.

– О, не – отвърна тя с мекия си глас. – Не. Това не беше много дълго посещение. В мига, в който дойде, ми каза, че не може да остане дълго. Имала среща с приятелката си Киара Портър.

Огорчението ѝ го облъхна също като мириса на тежко болен, носещ се от нея. По някакъв начин му напомняше Рошел, макар че бяха толкова различни: и двете загатваха за недоволството си от това, че са били пренебрегвани.

– Спомняте ли си за какво говорихте с Лула в онзи ден?

– Нали разбирате, бяха ми дали много обезболяващи. Бях претърпяла сериозна операция. Не си спомням всички подробности.

– Но си спомняте, че Лула е идвала да ви види? – попита Страйк.

– О, да – отвърна тя. – Събуди ме, бях заспала.

– Спомняте ли си за какво приказвахте?

– За моята операция, разбира се – отговори малко рязко. – А после и за по-големия ѝ брат.

– По-големия...?

– За Чарли – тъжно промълви лейди Бристоу. – Разказах ѝ за деня, в който умря. Никога преди не ѝ бях говорила за това. Най-ужасният ден в живота ми.

Страйк можеше да си я представи легнала и твърде омаломощена, но не по-малко засегната от това, че задържа дъщеря си против желанието ѝ, за да ѝ говори за болката си и за мъртвия си син.

– Как можех да знам, че това е последният път, когато я виждам – пророни лейди Бристоу. – Не осъзнавах, че съм на път да изгубя и второ дете.