Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Тя ми го даде! – викна Катрин Кент и взе да жестикулира буйно с ръце. – Дъщеря му ми го даде, дори не ми хрумна да погледна отзад седмици наред. Просто се показах добра, като взех тъпата й рисунка, и се държах, сякаш е много хубава... Проявих човещина!

– Разбирам това – увери я Робин. – Ние ви вярваме, Катрин, честна дума. Страйк иска да открие истинския убиец, той не е като полицията. („Намеквай, не твърди.“) Няма интерес просто да обвини следващата жена, на която Куин е... така де, сещате се.

Думите „позволявал да го връзва“ увиснаха във въздуха неизречени.

Пипа беше по-лесна за разгадаване от Катрин. Доверчива и плашлива, тя погледна Катрин, която изглеждаше бясна.

– Може би не ща и да знам кой го е убил! – процеди тя през стиснати зъби.

– Но със сигурност не искате да бъдете арест...

– Имам само вашата дума, че се интересуват от мен! По новините не казаха нищо!

– Е, то се знае, че няма да кажат – меко заобяснява Робин. – Полицаите не дават пресконференции, за да обясняват, че са хванали погрешния човек...

– У кого беше кредитната карта? У нея.

– Обикновено Куин я е държал у себе си – каза Робин. – А и жена му не е единствената, която е имала достъп до нея.

– Защо си въобразявате, че повече от мен знаете какво си мислят в полицията?

– Страйк има връзки в Централното управление – спокойно отвърна Робин. – Бил е в Афганистан заедно с главния разследващ полицай Ричард Анстис.

Името на човека, който я бе разпитвал, очевидно впечатли Катрин. Тя отново погледна Пипа.

– Защо ми казвате това?

– Защото не искаме още една невинна жена да бъде арестувана – заяви Робин. – Защото смятаме, че полицията си губи времето, като души около погрешните хора, и защото („вкарай малко личен интерес, щом захапе стръвта, това прави нещата по-достоверни“) очевидно – с престорена неловкост измънка Робин – за Корморан ще е полезно, ако тъкмо той пипне истинския убиец. Отново – додаде.

– Да – закима яростно Катрин. – Затова е всичко. Търси си реклама.

Жена, която бе живяла две години с Куин, нямаше как да повярва, че рекламата не е желана от всички.

– Вижте, само искахме да ви предупредим в каква посока мислят те – каза Робин – и да ви помолим за помощ. Но след като не желаете...

И Робин се надигна от мястото си.

(„Щом веднъж й изложиш нещата, не я навивай повече. Ще видиш, че тя ще започне да те преследва.“)

– Казах пред полицията всичко каквото знам – промърмори Катрин, притеснена, че Робин, която беше по-висока от нея, вече стоеше права. – Нямам какво повече да съобщя.

– Обаче ние не сме сигурни, че те задават правилните въпроси – поясни Робин и отново седна на дивана. – Вие сте писателка – прехвърли се тя на пистата, която Страйк бе подготвил за нея, с очи към лаптопа в ъгъла. – Забелязвате нещата. Разбирали сте него и работата му по-добре от всеки друг.

Неочакваното превключване към ласкателство накара Катрин да преглътне гневните думи, които напираха на устата й.

– Хубаво де – промърмори домакинята. Агресивността й изглеждаше вече малко изкуствена. – Какво ви интересува?

– Ще позволите ли Страйк да дойде и да чуе каквото имате да кажете? Няма да го направи, ако не желаете – увери я Робин (предложение, за каквото шефът й не бе дал разрешение). – Той уважава правото ви на отказ. (Страйк въобще не бе правил подобна декларация.) Ала много би искал да го чуе от вашата уста.

– Не знам дали имам нещо полезно за казване – рече Катрин и отново скръсти ръце пред гърдите си, ала не можеше да прикрие погъделичканата си суета.

– Съзнавам, че искаме много – продължи Робин, – но ако ни помогнете да хванем истинския убиец, Катрин, ще попаднете във вестниците по правилните причини.

Обещанието очевидно срещна топъл прием в дневната – Катрин, интервюирана от настойчиви и вече изпълнени с почит репортери, разпитващи за работата й, може би подканващи: „Разправете ни за „Саможертвата на Мелина“...“.

Катрин хвърли поглед към Пипа, която промърмори:

– Този мръсник ме похити!

– Опитала си се да го нападнеш, Пипа – припомни й Катрин. Обърна се малко разтревожена към Робин. – Никога не съм я карала да прави това. След като видяхме какво е написал в книгата, и двете бяхме... мислехме, че той... вашият шеф... е нает да ни лепне вината.

– Разбирам – излъга Робин, за която подобни разсъждения бяха изсмукани от пръстите и параноични, но може би така се отразяваше на човек общуването с Оуен Куин. – Напълно понятно е – лицемерно продължи тя. – Може ли да се обадя на Корморан... имах предвид на Страйк? Да го повикам да се присъедини към нас?