Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Да, предположих, че това може да е проблем – каза Страйк. – Съзнавам също, че съществува евентуална опасност.

– Не ме обиждай, правил съм и по-страшни неща – заяви Полуърт. – Не, става въпрос, че искаше да водя нея и майка й на коледно пазаруване... но майната му, Диди, не спомена ли, че това е въпрос на живот и смърт?

– Почти – отвърна Страйк, като затвори очи и се усмихна. – На живот и свобода.

– Значи, няма да има коледно пазаруване, което устройва стария Чъм. Смятай го за сторено, а аз ще ти звънна, ако има резултат, става ли?

– Само се пази.

– Я се гръмни.

Страйк остави телефона до себе си на канапето и потърка лицето си с ръце, все още ухилен. Може би току-що бе поискал от Полуърт да направи нещо още по-шантаво и безсмислено от това, да хване минаваща акула, но Полуърт бе човек, който обичаше опасностите, а моментът изискваше отчаяни мерки.

Последното, което Страйк направи, преди да угаси лампата, бе да препрочете бележките от разговора си с Фанкорт и да подчертае толкова дебело думата „Резача“, че чак проби листа.

45

Не забеляза ли насмешката на копринената буба?

Джон Уебстър,

Белият дявол

И домът на семейство Куин, и къщата на Талгарт Роуд продължаваха да бъдат претърсвани за улики. Лионора си оставаше в „Холоуей“. Това вече беше игра на изчакване.

Страйк бе свикнал да седи с часове на студа, да наблюдава затъмнени прозорци, да следи безлики непознати; не беше чужд на неотговарящи телефони, неотваряни врати, безизразни физиономии, минувачи в неведение, нито на принудителното мъчително бездействие. Ала различното и смущаващото в този случай бе тихата тревога, стояща като фон на всичко, което вършеше.

В неговата работа трябваше да се дистанцира, но винаги се намираха хора, които влизаха под кожата ти, неправди, които те бодяха. Лионора в затвора с побеляло лице и разплакана, обърканата й дъщеря, уязвима и ограбена и от двамата си родители. Робин беше забола рисунката на Орландо над бюрото си и веселата птичка с червено коремче се взираше към детектива и помощничката му, докато бяха заети с други случаи, като им напомняше, че едно къдрокосо момиче в „Ладброук Гроув“ още чака майка му да се прибере у дома.

Робин поне имаше смислена работа за вършене, макар тя да имаше чувството, че подвежда Страйк. Беше се връщала в офиса два дни подред без резултат от усилията си, с празна торбичка за веществени улики. Детективът я бе предупредил да слага предпазливостта на първо място, да бяга при най-малкия знак, че може да е забелязана или запомнена. Не му се щеше да се разпростира за колко разпознаваема я смяташе дори с прибрана под плетената шапка червеникавозлатиста коса. Просто тя беше много хубава.

– Не съм сигурна, че трябва да бъда чак толкова предпазлива – заяви тя, след като бе спазила най-стриктно инструкциите.

– Да не забравяме с какво си имаме работа тук, Робин – тросна се той, все още усещащ топка от тревога под лъжичката. – Куин не си е изтръгнал сам вътрешностите.

Някои от страховете му бяха странно аморфни. Естествено, той се тревожеше, че убиецът все още можеше да избяга, че има големи зейнали дупки в паяжината на случая, която плетеше, че обяснението му за него дотук се градеше на собствените му дедукции и представи, а му липсваха материални доказателства, които да го направят солидно, за да не бъде оборено от полицията и защитата в съда. Ала сега си имаше други тревоги.

Колкото и да не бе харесвал прякора Мистичния Боб, лепнат му от Анстис, Страйк в момента имаше усещане за наближаваща опасност, също тъй силно, както когато бе разбрал със сигурност, че автомобилът „Вайкинг“ ще се взриви на афганистанския път. Наричаха го интуиция, но Страйк знаеше, че е разчитане на скрити знаци, подсъзнателно свързване на точките. От купищата несвързани факти се оформяше ясен образ на убиеца – жесток и плашещ; беше случай на обсебеност, на бушуваща омраза, на пресметлив и остър ум, но и тежко увреден също така.

Колкото по-дълго оставаше наоколо и не желаеше да се откаже, колкото по-близо кръжеше и въпросите му попадаха по-точно в целта, толкова по-голям ставаше шансът убиецът да се пробуди за опасността, която го заплашваше от страна на детектива. Страйк хранеше пълна увереност в собствената си способност да предусети и отбие атака, ала не би могъл да предугади решенията, които би родило едно болно съзнание, показало вече пристрастие към византийска жестокост.

Свободните дни на Полуърт дойдоха и отминаха без реални резултати.