Робърт Галбрейт - Копринената буба

Uitae, eheu nostrae pestis amicitiae.

Гледаше без усмивка смаяното лице на Фанкорт. Писателят побърза да каже:

– Овидий, нали?

– Катул – отвърна Страйк, подпря се на масата и се изправи. – В свободен превод гласи:

Ето как си се промъкнал до мен,

прояде вътрешностите ми с киселина,

открадна ми всичко, което най-много скъпях.

Да, уви, открадна: черна отрова има в моята кръв,

чумата, уви, на някогашното ни приятелство.

След което Страйк подхвърли любезно:

– Е, сигурно ще се виждаме в скоро време.

Докато вървеше с куцане към стълбите, усещаше погледа на Фанкорт, прикован в гърба си.

44

Всичките му съюзници и приятели се стекоха в армия, подобна на буен поток.

Томас Декър,

Благородният испански войник

Тази вечер Страйк седя дълго време на канапето в своята кухня дневна, като едва чуваше грохота на движението по Чаринг Крос Роуд и случайните приглушени подвиквания на запразнували отрано Коледа. Беше свалил протезата си; чувстваше се удобно да седи по боксерки със свободен от напрежение болен крак, а пулсирането в коляното му бе притъпено от поредната двойна доза обезболяващи. Недоядена паста се втвърдяваше в чинията на канапето до него, небето зад малкия му прозорец притъмняваше в оттенъка на тъмносиньо кадифе с настъпването на истинската нощ и Страйк не помръдваше, макар и напълно буден.

Имаше чувството, че много отдавна е видял снимката на Шарлот в сватбената й рокля. Цял ден не бе помислял повече за нея. Дали това бе начало на истинско изцеление? Тя се бе омъжила за Джаго Рос, а той беше сам, разсъждаващ над сложните детайли на грижливо изпипано убийство на слабата светлина в студеното си мансардно жилище. Може би всеки от двама им най-сетне бе там, където се полагаше.

На масата пред него в прозрачно пликче за веществени доказателства, все още наполовина увита във фотокопирания проект за корица на „Върху опасните скали“, лежеше тъмносивата касета за пишеща машина, която бе взел от Орландо. Вече се взираше в нея близо половин час и се чувстваше като дете в коледната сутрин, изправено пред загадъчен приканващ пакет, най-големият под елхата. И все пак не биваше да я поглежда или докосва, за да не опорочи веществените доказателства, които можеше да съдържа лентата. Всяко подозрение за подправяне...

Той погледна часовника си. Беше си обещал да не звъни преди девет и половина. Децата трябваше да бъдат убедени да си легнат, съпругата да бъде умилостивена след още един дълъг работен ден. Страйк искаше да разполага с време, за да обясни подробно...

Ала търпението му си имаше граници. Изправи се с известно затруднение, взе ключовете за офиса си и с усилия се придвижи към долния етаж, като се вкопчваше за парапета, подскачаше и на моменти присядаше. Десет минути по-късно отново се върна в апартамента си, на още топлото място върху канапето, донесъл комбинирано джобно ножче и надянал чифт латексови ръкавици, каквито по-рано бе дал на Робин.

Извади много внимателно машинописната касета и смачканата илюстрация на корица от пликчето и постави касетата, все още с хартията около нея, върху изкуствения плот на паянтовата маса. Притаил дъх, той извади клечката за зъби, прикрепена към ножа и леко я пъхна под петте сантиметра крехка видима лента. Много предпазливо успя да издърпа навън още малко от нея. Появиха се изписани наобратно думи.

ИДЕ МАВАНЗОП ЕТ ЕЧ ИС ХЕЛСИМ

Внезапният приток на адреналин намери външен израз само в доволната въздишка на Страйк. Той сръчно изпъна отново лентата, като пъхна мъничката отвертка от ножчето в палчето в горната част на касетата, останала недокосната от ръцете му и после, все така с латексовите ръкавици, я върна обратно в пликчето за веществени доказателства. Отново погледна часовника си. Неспособен да чака повече, взе мобилния си телефон и се обади на Дейв Полуърт.

– Лош момент ли случих? – попита, когато старият му приятел отговори.

– Не – увери го Полуърт с любопитство в гласа. – Какво има, Диди?

– Ще ти искам услуга, Чъм. Голяма.

Инженерът, на повече от сто и петдесет километра разстояние в дневната си в Бристол, слушаше детектива, без да го прекъсва, докато той обясняваше какво иска да се направи. Когато накрая приключи, настана пауза.

– Знам, че искам много от теб – каза Страйк, вслушан напрегнато в пукота по линията. – Не знам дори дали ще е възможно в такова време.

– Разбира се, че е възможно – отвърна Полуърт. – Но трябва да видя кога мога да го направя, Диди. Предстоят ми два почивни дни... не вярвам Пени да се зарадва много...