Робърт Галбрейт - Копринената буба

Вътре светеше. Робин поспря за секунда, за да се овладее, после натисна звънеца.

След няколко секунди вратата беше предпазливо открехната и отвътре надникна жена на средна възраст с дълга и разчорлена червена коса.

– Катрин?

– Да? – с подозрение изрече жената.

– Имам много важна информация за вас. Трябва да я чуете.

(„Не казвай „трябва да говоря с вас“ – беше я обучил Страйк, – нито „имам някои въпроси“. Поднеси го, сякаш е в нейна изгода да те приеме. Колкото може по-дълго не й обяснявай коя си. Погрижи се да прозвучи спешно, накарай я да се тревожи, че може да пропусне нещо важно, ако те отпрати. Трябва вече да си вътре, преди тя да е успяла да обмисли. Използвай името й. Създай личен контакт. Не спирай да говориш.“)

– Каква? – попита Катрин Кент.

– Може ли да вляза? – попита Робин. – Тук навън е много студено.

– Коя сте вие?

– Трябва да чуете това, Катрин.

– Коя...?

– Кат? – обади се някой зад нея.

– Репортерка ли сте?

– Приятелка съм – импровизира Робин, а пръстите й вече бяха върху прага. – Искам да ви помогна, Катрин.

– Хей...

Познатото продълговато бледо лице с големи кафяви очи се появи над рамото на Кат.

– Това е жената, за която ти разправях – каза Пипа. – Тя работи при него...

– Пипа – каза Робин и задържа погледа на високото момиче. – Ти знаеш, че съм на твоя страна, има нещо, което трябва да кажа на двете ви, спешно е...

Стъпалото й вече бе почти преминало прага. Робин вложи в изражението си цялата изразителна убедителност, която й беше по силите, и в същото време не откъсваше поглед от уплашените очи на Пипа.

– Пипа, не бих дошла, ако не мислех, че е много важно...

– Пусни я вътре – каза Пипа на Катрин.

В гласа й се долавяше паника.

Антрето беше тясно и пълно с всевъзможни палта. Катрин поведе Робин в малка, осветена от горно осветление дневна със стени в цвят магнолия. На прозорците висяха кафяви пердета от толкова тънка тъкан, че през нея прозираха светлините на насрещните сгради и фаровете на минаващите коли. Вехтият диван бе покрит със замърсена оранжева покривка, килимът бе с абстрактни орнаменти, а на евтината чамова масичка имаше остатъци от китайска храна за вкъщи. В ъгъла на паянтово бюро бе поставен лаптоп. Робин забеляза, прободена от угризения, че двете жени бяха украсявали заедно малка изкуствена елха. На пода лежеше гирлянда с лампички, а на единственото кресло бяха струпани играчки за нея. Една от тях представляваше порцеланов диск с надпис „Бъдещ прочут писател“.

– Какво искате? – настоя да узнае Катрин Кент със скръстени пред гърдите ръце.

Гледаше сърдито Робин с малките си очички.

– Може ли да седна? – попита Робин и го направи, без да изчака отговора на Катрин. („Настани се удобно там, без да проявяваш грубост, така ще й е по-трудно да те прогони“, бе й поръчал Страйк.)

– Какво искате? – повтори Катрин Кент.

Пипа застана пред прозореца, втренчена в Робин, и тя видя, че премята в ръцете си коледно украшение – мишка, облечена като Дядо Коледа.

– Знаете, че Лионора Куин беше арестувана за убийство, нали? – попита Робин.

– Знам, естествено. Лично аз – посочи Катрин към пищните си гърди – предоставих сметката от „Виза“ за въжетата, бурката и защитния комбинезон.

– Да, знам това – потвърди Робин.

– Въжета и бурка! – възкликна тя. – Ето какво получи той. През всичките години я мислеше за безлична и скучна женица, а виж какво му спретна!

– Да – измънка Робин, – знам, че така изглежда.

– Какво значи „така изглежда“?

– Катрин, дойдох да ви предупредя. Те вече не мислят, че тя го е извършила.

(„Без конкретни факти. Не споменавай изрично полицията, ако можеш да го избегнеш, не поднасяй история, която може да се провери, подхвърляй смътни фрази.“)

– Какви ги говорите? – остро изрече Катрин. – От полицията не...

– А вие сте имали достъп до неговата кредитна карта, повече възможности да я копирате...

Катрин взе да мести слисано поглед от Робин към Пипа, която стискаше коледната мишка с побеляло лице.

– Но Страйк не мисли, че сте го извършили вие – добави Робин.

– Кой? – попита Катрин.

Изглежда, бе изпаднала в твърде голямо объркване и паника, за да разсъждава разумно.

– Шефът й – със сценичен шепот обясни Пипа.

– Той ли?! – възкликна Катрин и отново впери очи в Робин. – Той работи за Лионора!

– Той не мисли, че сте го сторили – повтори Робин, – въпреки че сте разполагали с извлечението от кредитната карта. Вярно, изглежда странно, но той е убеден, че ви е попаднало случайно...