Робърт Галбрейт - В служба на злото

– Прощавай – извини се Страйк. – Снощи седях до късно да правя записки по случая с Кан. Гроги съм.

Той си погледна часовника.

– Да слезем ли долу да хапнем? Умирам от глад.

– След малко. Още няма дванайсет. Искам да чуя за тези мъже.

Страйк въздъхна.

– Добре – каза той и понижи глас, тъй като край масата им мина един човек на път за тоалетните. – Доналд Лейн, от Кралския граничен пехотен полк. – Отново си припомни очи на пор, бликаща омраза, татуировка на роза. – Уредих го с доживотна присъда.

– Но тогава...

– Излезе след десет години – поясни Страйк. – На свобода е от 2007 година. Лейн не беше обикновена откачалка, беше животно – умно и коварно, социопат, въплъщение на самия дявол, ако питаш мен. Получи доживотна присъда заради показанията ми по случай, който не се предполагаше аз да разследвам. Беше на път да се отърве от първоначалните обвинения. Така че Лейн има много сериозна причина да ме мрази до смърт.

Ала не каза какво бе извършил Лейн, нито защо той, Страйк, го беше разследвал. В някои случаи, и то много често, когато Страйк говореше за службата си в Отдела за специални разследвания, Робин отгатваше по тона му кога бе стигнал момента да не желае да обсъжда повече въпроса. Тя никога не беше настоявала той да прекрачи границата си. Неохотно изостави темата за Доналд Лейн.

– Кой беше другият от армията?

– Ноъл Брокбанк. Пустинен плъх.

– Пустинен... какъв?

– Седма танкова бригада.

Страйк ставаше все по-лаконичен, изражението му бе мрачно. Робин се питаше дали е така, защото бе гладен – той бе от хората, които имат нужда да се подкрепят редовно, за да поддържат добро настроение, – или по друга, по-разстройваща причина.

– Да идем ли вече да хапнем? – попита Робин.

– Да – отвърни Страйк, пресуши халбата си и се изправи.

Уютният ресторант в сутерена беше помещение, застлано с червен мокет, втори бар, дървени маси и стени, покрити с гравюри в рамки. Бяха първите, които седнаха вътре и поръчаха.

– Та какво казваше за Ноъл Брокбанк? – подсети Робин Страйк, след като той си избра риба и пържени картофи, а тя поръча салата.

– Да, той е друг човек с основателна причина да ми има зъб – отвърна кратко Страйк. Не искаше да говори за Доналд Лейн и показваше още по-голямо нежелание да обсъжда Брокбанк. След дълга пауза, през която бе насочил гневен поглед над рамото на Робин в нищото, Страйк каза: – Брокбанк не е наред с главата. Или поне така твърдеше.

– Ти ли го прати в затвора?

– Не – отговори Страйк.

Изражението му бе станало резервирано. Робин почака, но си личеше, че няма да чуе нищо повече за Брокбанк, затова попита:

– Ами другият?

Този път Страйк изобщо не отговори. Тя си помисли, че не я е чул.

– Кой е...?

– Не искам да говоря за това – изръмжа детективът.

Впери гневен поглед в новата си халба с бира, но Робин не се остави да бъде скастрена.

– Който и да е изпратил този крак – отбеляза тя, – го е адресирал до мен.

– Добре – промърмори Страйк след кратко колебание. – Името му е Джеф Уитъкър.

Робин потрепна от шока. Не беше нужно да пита по каква линия Страйк познава Джеф Уитъкър. Вече знаеше, макар че никога не бяха обсъждали този човек.

Ранният живот на Корморан Страйк присъстваше в подробности в интернет и постоянно бе припомнян в пресата при отразяване на негов успех като детектив. Той беше незаконен и непланиран потомък на рокзвезда и жена, описвана неизменно като твърде страстен рокфен, жена, починала от свръхдоза, когато Страйк е бил двайсетгодишен. Джеф Уитъкър бе много по-младият й втори съпруг, обвинен за убийството й и впоследствие оправдан.

Седяха мълчаливо до пристигането на храната им.

– Защо ядеш само салата? Не си ли гладна? – попита Страйк, докато опразваше чинията си с пържени картофи. Както бе подозирала Робин, настроението му се подобри след поемането на въглехидрати.

– Чака ме сватба – припомни кратко.

Страйк не каза нищо. Темата за фигурата й определено беше извън самоналожените граници на техните отношения, за които той от самото начало бе решен, че не бива да стават твърде близки. Въпреки това намираше отслабването й за прекалено. По негово мнение (а дори самата мисъл отиваше отвъд въпросните граници) тя изглеждаше по-добре с по-подчертани извивки.

– Нима няма дори да ми кажеш каква е твоята връзка с тази песен? – попита Робин след още няколко минути мълчание.

Той дъвка известно време, пи още бира, поръча нова халба „Дъм Бар“ и чак тогава каза: