Робърт Галбрейт - В служба на злото

При първото обаждане попадна на гласова поща. Остави съобщение на Греъм Хардейкър, бивш колега от Отдела за специални разследвания, с молба да му се обади. Нямаше представа къде е настоящото назначение на Хардейкър. При последния им разговор той очакваше преместване от Германия.

За разочарование на Страйк и вторият планиран разговор със стар приятел, чийто житейски път го бе отвел, кажи-речи, в противоположната на Хардейкър посока, не се осъществи. Страйк остави второ, почти идентично с първото съобщение, и затвори.

Той придърпа стола на Робин по-близо до компютъра, включи го и се втренчи в началната страница, без да я вижда. Образът, запълващ съзнанието му, изцяло против волята му, беше на голата му майка. Кой знаеше за татуировката й? Съпругът й очевидно, както и многото гаджета, минали през живота й, а и всеки друг, виждал я разсъблечена в мърлявите комуни, които бяха обитавали. Замисли се и за вероятността, хрумнала му в „Тотнъм“, която не бе пожелал да сподели с Робин: че в някакъв момент Леда може да е била снимана гола. Би било напълно в нейния дух.

Пръстите му пробягаха по клавиатурата. Беше изписал „Леда Страйк го...“, преди да го изтрие буква по буква с гневни отсечени натискания с показалец. Имаше места, където никой нормален човек не би искал да пристъпва, фрази, които не би желал да остави в историята на търсене в интернет, но също така имаше, уви, задачи, които нямаше как да възложи на друг.

Той погледна кутийката на браузъра, която бе опразнил и където курсорът безстрастно мигаше насреща му, после бързо написа в привичния си стил с два пръста „Доналд Лейн“.

Имаше мнозина с това име, особено в Шотландия, но той би могъл да изключи всеки, плащал наем или гласувал на избори през периода, докато Лейн беше в затвора. След внимателно елиминиране и предвид приблизителната възраст на Лейн, Страйк стесни фокуса до човек, живял с жена на име Лорейн Макнотън в Корби през 2008 година. Сега Лорейн Макнотън беше регистрирана като живуща сама там.

Той изтри името на Лейн и го замени с „Ноъл Брокбанк“. Такива в Обединеното кралство бяха по-малко на брой от мъжете на име Доналд Лейн, но и тук Страйк стигна до задънена улица. Имаше един Н. К. Брокбанк, който бе живял сам в Манчестър през 2006 година, но ако това беше човекът на Страйк, трябва да се бе разделил с жена си. Страйк нямаше представа дали бе за добро, или за лошо...

Отпусна се в стола на Робин и започна да обмисля вероятните последствия от това да ти изпратят анонимен отрязан крак. Скоро щеше да се наложи полицията да се обърне за информация към широката общественост, но Уордъл беше обещал да предупреди Страйк, преди да дадат пресконференция. Толкова чудата и гротескна случка неизбежно щеше да се превърне в новина, но интересът щеше да се повиши допълнително – и никак не му стана драго от тази мисъл, – тъй като кракът бе изпратен до неговата агенция. Корморан Страйк напоследък бе име, свързано със сензации. Разрешил бе две убийства под носа на централното полицейско управление, а те и двете биха прив­лекли интереса на хората, дори да не ги бе разрешил частен детектив: първото, защото жертвата бе красива млада жена, а второто – защото бе странен и ритуален акт.

Как ли, питаше се Страйк, изпращането на крака щеше да се отрази на бизнеса, който така упорито се бе трудил да изгради? Не можеше да се отърве от чувството, че последствията вероятно щяха да бъдат сериозни. Търсенията в интернет бяха жесток барометър за статут. Скоро, при търсене на „Корморан Страйк“ в Гугъл, най-отгоре на страницата нямаше да излизат двата му най-прочути и успешни случая, а щеше да лъсне бруталният факт, че той е получател на част от тяло, човек с поне един заклет враг. Детективът беше сигурен, че достатъчно добре разбира хората или поне комплексираните, уплашените и гневните сред тях, които бяха хлябът и маслото на частното ченге, за да е наясно, че те надали щяха да бъдат привлечени от агенция, до която се изпращат човешки крайници. В най-добрия случай новите клиенти щяха да решат, че той и Робин си имат достатъчно свои проблеми; в най-лошия – че поради безразсъдство или некадърност са се забъркали в голяма гадост.

Понечи да изключи компютъра, но размисли и с дори по-силно нежелание, отколкото бе проявил да търси голи снимки на майка си, написа „Британи Брокбанк“.

Имаше няколко с това име във фейсбук, в инстаграм, работещи във фирми, които той не беше чувал, сияещи на селфита. Разгледа внимателно образите. Почти всички бяха двайсет и няколко годишни, възрастта на която тя би трябвало да е сега. Можеше да изключи чернокожите, но нямаше начин да знае коя от другите – брюнетки, блондинки и червенокоси, хубави и невзрачни, засмени или тъжни на снимките или пък щракнати, без да знаят, че са снимани – е търсената от него. Нито една не носеше очила. Дали бе твърде суетна да се снима с тях? Дали не се бе подложила на лечение с лазер? Нищо чудно да отбягваше социалните медии. Бе искала да смени името си, това си го спомняше. А може би причината за отсъствието й бе по-фундаментална – беше покойница.