С куцукане влезе през портата и прекоси празния църковен двор. Внушителната църква му напомни „Свети Дионисий“ в Маркет Харбъро, когато двамата с Робин бяха приятели. Тишината, надвиснала над спящото, осветено от слънцето гробище, му се стори зловеща. Мина покрай странна, почти езическа на вид колона, покрита с гравиран текст, и се приближи към тежките дъбови врати.
Хвана бравата с лявата си ръка и спря за секунда.
– Какво пък, давай – прошепна си под нос и я отвори безшумно, колкото можеше.
Посрещна го мирис на рози: бели йоркшърски рози украсяваха колоните и висяха на кичести букети в края на изпълнените с хора пейки. Ивици от яркоцветни шапки се бяха ширнали чак до олтара. Почти никой не погледна Страйк при влизането му, макар че тези, които го сториха, задържаха поглед върху него. Той пристъпи покрай задната стена и застана в далечния край на пътеката.
Робин беше с диадема от бели рози в дългата си коса на вълни. Не носеше гипсовата превръзка. Дори от това разстояние той виждаше дългия морав белег отзад на ръката й над лакътя.
– Робин Вениша Елакот – прозвънтя гласът на невидимия викарий, – вземаш ли този мъж, Матю Джон Кънлиф, за свой законен съпруг да го обичаш и подкрепяш от този ден нататък...
Изтощен, напрегнат, приковал очи към Робин, Страйк не обърна внимание, че е застанал твърде близо до цветна украса, поставена върху фина бронзова стойка с форма на лале..
– ... в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта...
– О, по дяволите – откъсна се от устата на Страйк.
Стойката с украсата, която бе закачил, се устреми сякаш на забавен каданс към пода и падна върху него с оглушителен трясък. Гостите и двойката пред олтара се обърнаха да погледнат назад.
– Аз... Боже мой, съжалявам – пророни отчаяно детективът.
Някъде в средата на църквата се разсмя мъж. Повечето гости веднага обърнаха обратно погледи към олтара, но неколцина останаха втренчени в Страйк, преди да си припомнят за какво са тук.
– ...ви раздели – изрече викарият с толерантност на светец.
Красивата младоженка, която не се бе усмихнала нито веднъж през цялата служба, внезапно засия.
– Да – изрече Робин с ясен глас, като гледаше не каменното лице на новия си съпруг, а право в очите мъжа с подутини и кървави драскотини, който току-що бе съборил шумно цветята й на земята.
Благодарности
Не си спомням да съм изпитвала по-голямо удоволствие от писане на роман, отколкото с „В служба на злото“. Странно е не само поради зловещата тематика, но и защото рядко съм бивала по-ангажирана, отколкото през последните дванайсет месеца, поради което ми се налагаше да се прехвърлям от един проект на друг, а това не е любимият ми начин на работа. Но Робърт Галбрейт винаги е бил само мое си кътче за игра и не ме разочарова и този път.
Благодаря на редовния ми екип, че се погрижи някога тайната ми самоличност да си остане толкова забавна: на несравнимия ми редактор Дейвид Шели, който вече е кръстник на четири от романите ми и постига тъй удовлетворителни резултати при процеса на редактиране; на чудесния ми агент и приятел Нийл Блеър, солиден поддръжник на Робърт Галбрейт от самото начало; на Дийби и SOBE, които ми позволиха да им чопля мозъка за разни военни детайли; на Човека от задния вход по причини, които по-добре да си премълча; на Аманда Доналдсън, Фиона Шапкот, Анджела Милн, Кристин Колингуд, Саймън Браун, Кайса Тиензу и Дани Камерън, без чиято упорита работа аз не бих имала никакво време да върша своята, на невероятния екип Марк Хъчинсън, Ники Стоунхил и Ребека Солт, защото ако не бяха те, честно казано, щях да съм развалина.
Специални благодарности дължа на член на парламента, който ми уреди много интересното посещение в Секция 35 на Отдела за специални разследвания към британската военна полиция, помещаваща се в Единбургския замък. Заслужават признателност и двете жени полицаи, които не ме арестуваха за това, че снимах в близост до ядрено съоръжение в Бароу ин Фърнес.
На всички текстописци, работили за Blue Öyster Cult , благодаря ви, че сте написали такива великолепни песни и че ми позволихте да използвам някои от думите ви в този роман.
На децата ми Дека, Дейви и Кенз: обичам ви повече, отколкото мога да изразя с думи, и искам да ви благодаря, че проявихте такова разбиране в моменти, когато писателският бацил ставаше особено активен.
Накрая и най-много благодаря на теб, Нийл. За тази книга никой не ми помогна повече от теб.
Читать дальше