Робърт Галбрейт - В служба на злото

– Каква беше връзката с църквата? Защо Карвър мислеше, че е Брокбанк?

– О – промърмори мустакатият полицай. Явно не гореше от желание да сподели информацията. – Имаше един, който работеше с младежите, прехвърлен от Финчли в Брикстън. Тази следа не доведе доникъде, но... – добави той с леко предизвикателство – така или иначе, заловихме Брокбанк. Вчера получихме сигнал от приют за бездомници.

– Много добре – отвърна Страйк. – Журналистите си умират да пишат за педофили. Започнете с това, като говорите с тях.

Нито един от двамата полицаи не се усмихна. Страйк им пожела приятна сутрин и ги остави, като се чудеше дали има у себе си достатъчно пари за такси. Пушеше с лявата ръка, тъй като местната упойка в дясната вече бе изгубила действието си, а счупеният нос му пареше в студения въздух на ранното утро.

* * *

– Чак в Йоркшър, мамка му? – възкликна Пищяла по телефона, когато се обади да съобщи на Страйк, че има кола и детективът му каза закъде ще пътуват. – Шибания Йоркшър?

– В Машам – уточнил бе Корморан. – Вече ти казах, ще ти платя колкото искаш, като се сдобия с пари. Има сватба и не искам да я пропускам. Бездруго не остава много време. Давам ти дума, Пищял, ще получиш колкото искаш, но когато мога.

– Кой се жени?

– Робин – отвърна Страйк.

– Аа – проточи доволно Пищяла. – Е, в такъв случай ще те закарам, Горелка, то се знае. Ама ти не биваше...

– Да?

– Тя Алиса ти е казала...

– Да, каза ми го. И то на много висок глас.

Страйк имаше силни подозрения, че сега Пищяла спеше с Алиса. Не можеше да измисли друго обяснение за бързината, с която предложи тъкмо нея, когато детективът беше обяснил, че им трябва жена за безопасна, но възлова роля в стъкмяването на капан за Доналд Лейн. Тя беше поискала сто лири за работата и обясни, че сумата щяла да бъде далеч по-висока, ако не се чувствала силно задължена към партньорката му.

– Пищял, можем да говорим по пътя за тези неща. Трябва да хапна и да взема душ. Голям късмет ще имаме, ако стигнем навреме.

И ето че сега се носеха с висока скорост в мерцедеса, който Пищяла бе взел назаем; откъде – Страйк не попита. Детективът, който почти не беше мигнал две нощи подред, дремеше през първите сто километра и се събуди със сумтене едва когато телефонът зазвъня в джоба на костюма му.

– Страйк – отговори сънено той.

– Отлична работа, браво, приятел – каза Уордъл.

Тонът му не съответстваше на думите. Все пак Уордъл водеше разследването, когато от Рей Уилямс бяха свалени всякакви подозрения във връзка със смъртта на Келси.

– Благодаря – отвърна Страйк. – Нали осъзнаваш, че сега си единственият полицай в Лондон, който още е готов да говори с мен?

– Е, какво да се прави – рече Уордъл малко поободрен. – Качеството е важно, не количеството. Мислех, че ще ти е интересно да узнаеш: откриха Ричард и той пее като канарче.

– Ричард... – промърмори Страйк.

Имаше чувството, че изтощеният му мозък е опразнен от всички подробности, задръствали го в продължение на месеци. Дърветата се нижеха успокоително край стъклото до пътничес­ката седалка в поток от лятна зеленина. Имаше чувството, че може да спи с дни.

– Ричи... Дики... мотоциклетът – припомни Уордъл.

– О, да – отвърна Страйк, като разсеяно почеса кърпеното си ухо и мигом изруга. – Мамка му, как ме заболя... Прощавай... Та, значи, е проговорил, а?

– Малко слабоумен си пада – коментира Уордъл. – Намерихме у тях и куп крадени вещи.

– Предположих, че именно така Дони се е финансирал. Винаги е бил сръчен крадец.

– Били са малка банда. Не са имали големи акции, само чести кокошкарски набези. Ричи единствен е знаел за двойната самоличност на Лейн. Мислел е, че го прави, за да получава помощи чрез измама. Лейн накарал трима от тях да го снабдят с алиби и да излъжат, че пътуването им до Шоръм бай Сий е било в уикенда на убийството на Келси. Намекнал им, че си има друга някъде и не иска Хейзъл да разбере.

– Лейн винаги е умеел да мъти главите на хората – каза Страйк и си спомни разследващият служител в Кипър, който бе готов да го оневини за изнасилване.

– Как се сети, че не са били там този уикенд? – попита любопитно Уордъл. – Имаха и снимки, и всичко... Как разбра, че не са били на мъжко пътуване в уикенда, когато тя е умряла.

– А – рече Страйк, – заради приморския ветрогон.

– Кое?

– Приморски ветрогон – повтори Страйк. – Той не цъфти през април. Само през лятото и есента. Половината си детство прекарах в Корнуол. На снимката на Лейн и Ричи на брега имаше приморски ветрогон. Още тогава трябваше да се досетя... но все се отплесвах в друга посока.