Снежана Петрова - Unknown

– Никой не ме търси, Дани. – Пръстът му започна да се свива върху спусъка. – И когато открият тялото ти редом до това на Милър и свържат пожарите с Куин, всичко ще отшуми и аз ще мога да си продължа живота.

Разбрала, че й остава съвсем малко време, Дарси пое риска и се хвърли върху него.

* * *

– Спри тук – нареди Джаред.

Триш удари спирачки.

– Какво?

Той изскочи от колата.

– Не е необходимо и двамата да ходим при Ралстън. Аз се връщам до къщата на Милър. Ако откриеш Дарси, кажи й веднага да ми се обади. Давай.

– Пази се! – извика тя и натисна педала на газта.

Джаред измина двете мили обратно с бърза крачка, воден от чувството, че предстои нещо съдбоносно. Беше на две преки от къщата, когато прозвуча изстрел. Хукна натам с всички сили. Докато тичаше, на тротоара започнаха да се появяват любопитни съседи. Той профуча покрай тях и им изкрещя да се прибират. В мига, в който стигна до моравата пред къщата и извади пистолета си, вратата се отвори с трясък. Дарси изскочи отвътре, ръцете й бяха приковани отпред в белезници. Първоначалната вълна на облекчение изведнъж се превърна в смразяващ страх. Той се стрелна напред, сграбчи я през кръста и я издърпа встрани от къщата, извън обсега на евентуален изстрел.

– Ранена ли си?

– Не. Не, добре съм.

– Къде е Милър?

– Не знам. – Долната й устна трепереше. – Джим. Той е направил всичко! Всичко!

Джаред надзърна иззад ъгъла към верандата.

– Къде е?

– Вътре. Не знам точно къде. Искаше да ме убие. Опитах се да му избия пистолета, но с тези белезници нямах никакъв шанс. Тогава кучето скочи и го захапа за ръката. Куршумът попадна в стената. След това побягнах... – Раменете й се разтърсиха в сподавен плач. – Господи, така се радвам, че си тук.

В този миг се разнесе нов изстрел.

– О, не... – простена тя. – Коломбо.

– Има ли още някой вътре?

– Кучето на Джим е там.

Той обърна с длан лицето й и я целуна. Бързо и силно.

– Легни долу и не се показвай.

Приведен, с насочен напред пистолет, Джаред безшумно се придвижваше покрай фасадата на къщата. Онова, което видя на един от прозорците, го накара да свали оръжието. Цялото стъкло беше покрито с пръски повечето бяха червени, но имаше и сиви. Вече знаеше какво ще открият криминалистите вътре.

Кучето беше добре. Мозъкът по стъклото беше на собственика му.

Дарси наблюдаваше суматохата в полицейското управление с някаква странна незаинтересованост. Джаред се бе привел над едно бюро и говореше с федералните агенти, пристигнали само преди няколко минути. Навън нощта бе паднала и тя зъзнеше, но подозираше, че това повече се дължи на студа вътре в нея, отколкото на ниската температура.

– Какво ще кажеш за едно кафе? – Триш Моралес рухна в стола до нея и й подаде картонената чашка, пълна с гореща течност.

– Благодаря.

– Обадих се в болницата, началникът е добре. Има сътресение, затова ще го оставят там през нощта, но ще се оправи. Извадихте късмет. Милър е искал да говори с инспектора и е отишъл до тях. Там Ралстън го изненадал, ударил го с метална тръба по главата и го проснал в безсъзнание. После, докато и двамата сте били в несвяст, ви натоварил в джипа на Милър и ви закарал до къщата му, където заключил с белезници началника за една тръба в банята. Останалото си го видяла сама. Вероятно планът на Ралстън е бил да инсценира, че Милър те е убил от ревност, а след това е приключил и със себе си. Сигурно е смятал, че по този начин ще излезе сух от водата. Така или иначе никога няма да разберем.

Дарси рязко издиша и я погледна с очи, изпълнени със сълзи на благодарност.

– Толкова се радвам.

– Камерън ще те закара у дома след малко. – Моралес я огледа. – Добре ли си? Имам предвид доколкото е възможно да бъдеш добре при такива обстоятелства.

На Дарси й беше нужно известно време да събере мислите си за някакъв разумен отговор.

– Замаяна съм. След това, което Джим направи... днес.

– Самоунищожението му е било неизбежно. Не знам дали това може да ти донесе някакво успокоение. Постъпила си по единствения възможен начин, не си имала никакъв друг избор. Жива си и това е най-важното.

Дарси завъртя топлата чаша между изтръпналите си пръсти.

– Очаквах да изпитам усещане за справедливост, когато открия убиеца на Дани. Вместо това още не мога да повярвам, че е бил Джим. Не знам дали някога ще го проумея. И Коломбо... Кучето го обичаше, но се нахвърли върху него, сякаш е непознат.

– Кучетата са по-умни от нас. Те усещат неща, които остават скрити за нас.