Снежана Петрова - Unknown

Той едва успя да се усмихне.

– Къде е Милър?

– Току-що излезе.

– Къде отиде?

– Не знам.

– Свържи се с него по радиостанцията. Моля те.

Тя направи няколко опита, без да получи отговор. В момента, в който Джаред реши, че трябва да намери Триш, я видя да се задава по коридора.

– Какво става? – попита тя.

– Нещо не е наред. Трябва да намеря Дарси.

– Идвам с теб.

Той не възрази. Инстинктите на партньорката му бяха не по-слаби от неговите. Погледна към дежурната на бюрото.

– Трябва ми домашния адрес на главния инспектор Ралстън. И на началник Милър. Веднага.

Докато Триш караше, Джаред продължи да опитва да се свърже с Дарси. Сигналът за обаждане на втората линия го накара да погледне екранчето. Търсеше го Кели.

– Камерън слуша.

– Камерън, агент Кели се обажда. Получих имейла ти за полицейския началник Милър. Благодаря, че ме държиш в течение.

—Това е твой случай, Кели. Надявам се и ти да го приключиш.

– В момента пътувам към летището, ще пристигна при вас тази нощ. Искам да говоря с Милър. Но междувременно – мисля че ще ти е интересно да научиш – порових малко из биографията му сутринта и открих, че негов втори братовчед е бил помощник на главния детектив по делото на Пророка в Мемфис.

– По дяволите. – Той хвърли поглед към Триш и прошепна: – Давай към Милър.

Тя си поигра с GPS-a и промени посоката.

– Благодаря ти – върна се той към Кели. – Желая ти безопасен полет.

– Внимавай само да не пострадаш в някой пожар, преди да стигна при вас. Ще се радвам да те видя цял и невредим.

Дарси се събуди със стон. Главата й пулсираше. Тя примигна и се опита да се раздвижи, но откри, че китките й са оковани в белезници пред тялото. Осъзнаването на ситуацията я прониза като нож и сърцето й заблъска в гърдите. Челюстта я болеше от натъпканата в устата й гумена топка. Тя завъртя глава наляво и надясно, опитвайки да разбере къде се намира. Нещо влажно докосна бузата й.

Коломбо. Немската овчарка лежеше до нея на пода в някаква непозната спалня. Завесите бяха спуснати, цялото помещение тънеше в зловещ полуздрач.

Тя се обърна настрани, подпря се на лакът и успя да седне. Стаята се завъртя пред очите й. Облегна се на леглото и вдиша въздух през носа, като плувец, останал дълго време под водата. На пода, до старинния дрешник в ъгъла лежеше полицейска значка.

Значката на Крие.

Ледена тръпка пропълзя по гърба й. Внезапно осъзна, че бе чула неговия глас, преди да изгуби съзнание. Впери поглед в стандартните белезници, закопчали китките й. Белезниците на Крие.

Завладя я страх, коварен и неумолим.

Някъде в къщата се отвори врата. Дарси чу шум от стъпките на тежки обувки по дървения под. Звънецът иззвъня и стъпките замряха.

Тя успя да се изправи на колене и после стъпи на крака.

Звънецът отново наруши тишината. Последва чукане.

– Милър! Аз съм шериф Камерън.

Гласът на Джаред напълни очите й със сълзи. Протегна изтръпналите си длани към дръжката на вратата, но в този момент тя се отвори. Дарси залитна назад и падна върху леглото. Заля я вълна на облекчение, когато Джим пристъпи в стаята. После зърна пистолета в ръката му.

– Само да издадеш звук и ще застрелям Камерън веднага щом влезе – предупреди я тихо той. – Ясен ли съм?

Отвън Джаред отново почука и извика. Дарси не успя да сдържи сълзите си. Мозъкът й трескаво се опитваше да проумее какво означава безумният огън в очите на Джим. Никога не бе изглеждал по този начин, никога не я бе гледал така.

– Не може да влезе тук без прокурорска заповед -произнесе спокойно Джим, сякаш самият той не държеше оръжие. – Ако пазиш тишина, ще си тръгне и може да поживее още.

Измина сякаш цяла вечност, преди Джаред да се откаже.

Гърдите на Дарси бурно се издигаха и спускаха, пред очите й плаваха петна.

Джим вдигна пистолета и го насочи към гърдите й.

– След всичко, което направих за теб... Да те вземат дяволите! Направо ми се къса сърцето, че ми се налага да те убия още веднъж.

* * *

Джаред прокара ръка през косата си. Погледът му спря върху полицейския джип, паркиран пред къщата на Милър. Обади се в управлението и попита какъв е личният автомобил на началника.

Триш стоеше на тротоара, подпряла ръце на кръста.

– Имаме заподозрян, а Милър изчезна и го няма никакъв. Не е ли странно? – каза тя.

– Явно знае нещо, което не ни е известно.

– Възможно ли е точно той да е нашият човек?

– Не мисля. Но според мен и Куин няма нищо общо.

– Джаред се приближи до джипа и сложи ръка върху предния капак; топлината му подсказа, че автомобилът съвсем доскоро е бил с работещ двигател. – Нека да се отбием и до дома на Ралстън.