Снежана Петрова - Unknown

– Да ме превърнеш в свой приоритет?

– Да. – Той издържа погледа й. – Като очаквам, че и ти ще положиш същите усилия.

– Не трябва ли да изчакаме малко? След няколко дни може да решиш, че съм загубила сексапила си.

– Не започвай с тия глупави игрички. Така оскърбяваш и двама ни.

– Извинявай. Не съм на себе си. А най-страшното е, че не ми пука. Желанието да съм с теб е по-силно от всичко.

– Добре. – Заля го вълна на облекчение. – Значи стигнахме до решение.

– Надявам се да проработи. Но ще се наложи да положим доста усилия. Прекалено сме напрегнати. Прекалено... алчни.

– Като жажда, която не можеш да утолиш – съгласи се тихо той. – Но, от друга страна, когато отпиеш глътка, установяваш, че никога не си опитвал по-хубаво нещо. Ако за него не си струва да положиш усилия, за кое друго тогава?

Устните на Дарси потрепериха, но на лицето й се появи усмивка.

– Да. Предполагам, че си прав.

Останалата част от обяда им премина спокойно и приятно. Джаред й разказа за Групата за специални операции – „сенчестите преследвачи“, както сами се наричаха – и някои от преживелиците си, които можеше да сподели. После я забавлява с истории за сестра си Кейси, която се влюбвала през ден и била неспособна да запази тайна дори и животът й да зависи от това.

От своя страна Дарси говори за детските си години в Лъвския залив, като в по-голямата част от тях главната героиня беше сестра й Даниел. Той бързо разбра, че бе преценил правилно сестрите, още когато видя снимката им. Дарси се бе оказала палавницата, а Даниел – доброто момиче.

Джаред съжаляваше, когато приключиха обяда, искаше му се работният ден вече да е приключил, за да я отведе у дома й да се любят. Това желание не угасваше нито за миг откакто я бе срещнал, но много по-важно беше усещането, че когато правеха любов, той наистина се сливаше с нея. Тя беше умна, хладнокръвна и сдържана във всяко отношение... освен когато беше в леглото с него. Тогава я притежаваше напълно. Всеки очарователен сантиметър от тялото й.

– Ще отида да се освежа малко, преди да тръгнем – каза Дарси, когато дойде сметката.

– Ще те чакам отпред.

– Добре.

Едва бе успял да мине покрай намаляващата опашка отпред, когато мобилният му телефон звънна. Номерът беше непознат.

– Камерън, слуша.

– Шериф Камерън, обажда се специален агент Мишел Кели. Шериф Моралес е оставила съобщение, че имате някакви въпроси към мен.

– Здравейте, агент Кели. Благодаря ви, че се обадихте толкова бързо. Искам да поговорим за един стар случай, по който сте работили. Става въпрос за убийството на жена в Лъвския залив. Какви са впечатленията ви от жителите на града, някой от тях да ви се е сторил странен?

Тя изсумтя.

– Това е малко градче, шериф. Всеки един от неговите жители е странен по някакъв начин.

– Точно така, малко градче е. Разбрах, че престъплението е било извършено с почерка на убиец, когото сте търсели.

– Така е – отвърна директно Кели. – Но приликата беше само на пръв поглед. Детайлите се различаваха до недопустима степен. Извършителят не е разполагал с подробна информация, сведенията му са били само от медиите. Най-вероятна беше версията, че убиецът е мистериозният приятел на жертвата, но така и не се добрахме до него, не можахме да стигнем до име. На това място, където всички се познават, никой не знаеше, че в живота на убитата е имало мъж. Единствено сестра й подозираше, но и тя не можа да ни помогне. И още нещо – когато е била убита, жертвата е била бременна от шест седмици.

– Господи!

– Да, и аз бях изумена. Не виждам каква връзка има това със случая, който разследвате сега.

– Може би няма. – Джаред помълча няколко секунди, после продължи. – Подпалвачът е добре запознат с района, това е всичко, което имаме засега. Мислех си, че е възможно двата случая да имат нещо общо.

– Съжалявам, шериф Камерън. Иска ми се да ви дам някаква следа, но не можахме да изкопчим нищо от жителите на Лъвския залив. Това дело още не ни дава покой. Жертвата е била млада и красива, целият живот е бил пред нея. Работила е като ветеринарен лекар, за Бога. В градчето е...

– Ветеринарен лекар? – Звуците на уличното движение и разговорите около него изчезнаха. Наоколо се възцари мъртвешка тишина. – Майкълс? – едва успя да попита той.

– Да. Доктор Даниел Майкълс.

Девета глава

Двамата седнаха в беемвето: Дарси зад волана, Джаред до нея.

– Искаш ли да отидем до мястото, където е сестра ти? – запита той, гледайки право пред себе си. – Тя е в Сиатъл, нали?