Снежана Петрова - Unknown

Дарси въздъхна дълбоко.

– Окей.

Тя изкара колата от паркинга и пое по пътя. Беше стиснала с всички сили волана. В корема й сякаш се бе образувала буца, а гърлото й се бе свило. Нямаше значение колко пъти бе виждала надгробния камък на Дани, той всеки път прекършваше нещо вътре в нея.

След като минаха през отворените метални врати на гробищата, Джаред се пресегна и постави ръка върху бедрото й. Възелът в нея се отпусна. Тя сложи ръка върху неговата и я стисна.

– Не си изненадан.

– Бях, когато разбрах. – Той й хвърли бърз поглед, вдигайки очилата си, за да може тя да види очите му.

– Сега съм спокоен, защото ми позволи да бъда съпричастен със скръбта ти.

– Затова сме тук.

Пръстите му се сплетоха с нейните.

– Толкова ли ти е трудно да допуснеш някого до себе си?

– Аз... благодарна съм ти. Просто... не мога да дойда тук с родителите си. Те искат да съм добре. И аз се опитвам. Заради тях.

– Но не си.

– Дани беше моята половина.

Тя кара по алеята в продължение на две мили, после отби и паркира. Излязоха и тя го поведе през ливадата, където беше семейното място на Майкълс. Джаред мълча, докато тя стоеше пред гроба на Дани и усещаше как очите й горят. Той просто пристъпи зад нея и я обгърна с ръце около кръста, подпрял брадичката си върху рамото й. Останаха така дълго време, достатъчно дълго, за да събере сили да му каже за онова телефонно обаждане рано сутринта, което бе променило необратимо живота й.

– Говорело се е за някакъв неин приятел – рече той тихо. – Не знаеш ли кой е бил?

– О, знам, че е имало – отвърна Дарси мрачно. – Но така и не научих името му. Когато Дани даде да се разбере, че ще го запази в тайна, ми стана ясно, че е някой, когото познавам и тя го крие, за да не я укорявам за избора й. Това е главната причина, поради която се върнах в Лъвския залив, след като тя умря. Исках да разбера кой е той и какво знае. Мислех си, че вече трябва да се покаже... че само като ме вижда всеки ден, това ще го изведе от равновесие.

– Наясно ли си с каква опасност си играеш? – Гласът му беше изпълнен с гняв. Джаред я завъртя към себе си. – След онова, което се е случило с нея?

Тя бе идентифицирала тялото на сестра си, макар че всеки в градчето, който познаваше Дани и знаеше, че с Дарси са близначки, можеше да го направи. Съдебният лекар бе покрил трупа на Дани с чаршаф от врата надолу, но Дарси беше наясно с какво е известен Пророка... с извратените осакатявания, които извършваше върху телата на жертвите си.

– Не мога да спра да мисля за Дани. И да ти кажа честно, Джаред, след като тя си отиде, имам чувството, че съм наполовина мъртва.

– Говориш глупости. Ти можеш да бъдеш толкова пълнокръвна, толкова жива... Виждам как се опитваш да се измъкнеш от тази черупка, в която само оцеляваш и живееш по начин, който не ти подхожда ни най-малко. – Той обхвана лицето й в ръце. – Аз ще го пипна, Дарси. Той ще плати за мъката, която ти е причинил. Обещавам ти. Нека само да си свърша работата.

Дишането й се учести.

– Ти също ли мислиш, че той се намира в Лъвския залив?

– Да, смятам, че това е много вероятно. Какво общо има сестра ти със сладкарницата?

Дарси свъси вежди.

– Беше редовна клиентка там. Много си падаше по сладкото. Почти всеки ден се отбиваше и купуваше за долар или два сладкиши, които носеше в джоба на лекарската си престилка. Освен това в сладкарницата отпразнувахме дванайсетия си рожден ден. Защо?

– Връщането ти в Лъвския залив наистина е изкарало този тип от равновесие, скъпа. Убил я е, а сега методично унищожава и местата, свързани с живота й.

Тя го хвана за китките.

– Ако иска Дани да бъде забравена, защо не убие и жената, която изглежда като нея?

Очите на Джаред потъмняха.

– Ако съм прав, той си пази това за десерт.

– Знам как ти звучи, Триш – изръмжа Джаред в телефона си на влизане в къщата.

Дарси го проследи с поглед, докато влизаше във всекидневната, където започна да крачи напред-назад. Движеше се безшумно с пъргава и същевременно мощна походка на хищник. Въоръжен и опасен. Обучен ловец. А сега щеше да дебне и преследва човека, убил сестра й. Тресавището от емоции продължаваше да я поглъща и, изглежда, поне в момента нямаше как да се измъкне. Никога не се бе чувствала по този начин.

Защото Джаред дебнеше и нея. Преднамерено. Систематично. И нямаше да спре, докато не я уловеше. А тя щеше да му позволи.

Каквото и да изпитваше към него, то беше важно. Трябваше й малко време и известен компромис и щеше да го заобича. А част от нея наистина много силно желаеше това. Искаше да усети онази магия, която до този момент в живота си бе долавяла само като някакви далечни и смътни отзвуци. Тя можеше да изпита любовта с него. Той също го желаеше.