Нора Робъртс - Стъкленият остров

На онези, които си пожелаваха безсмъртие, би казал отново: Внимавайте какво си пожелавате .

Безсмислено е да размишлява над това, реши той. Съдбата му няма да се промени. Но бедата беше там, че щом тази мисия приключеше, щеше да се разотиде и компанията му. А тя, колкото и да не му се искаше, бе започнала да му се нрави.

Когато си част от армия, се сдобиваш с другари, при това истински. Но когато си част от това? Част от шестима души, които живеят и спят, и се хранят, и се бият и проливат кръвта си заедно, въпреки нищожните шансове за победа?

Те бяха едно семейство.

Всички те, въпреки уникалните си дарби, щяха да се подчинят на естествения процес. Щяха да остареят, да умрат.

Той нямаше да ги последва.

Но нямаше смисъл да размишлява над това, напомни си пак, докато избираше къде да стъпи върху козирката, която водеше към тесния вход на пещера — неговата пещера.

Някога тя бе тайното му скривалище — можеше да седи пред нея на същата тази козирка и да се отдава на мечтите си, без никой да знае къде е. Беше донесъл в нея прахан и огниво, и лоени свещи, сладкиши и медовина. Беше мечтал и бе дялкал фигурки с ножа си, намислял си беше желания, сърдил се беше на света, наблюдавал бе полета на морските птици.

Отворът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, но не беше ли така с всичко? Момчето се бе промъквало вътре с лекота, мъжът трябваше да положи известни усилия.

Миризмата беше същата — влажна и прекрасна, — а заради ехото от рева на морето въздухът сякаш трептеше. За миг Дойл приклекна, притвори очи и се усмихна, пренесен назад към простичкото, невинно детство, когато бъдещето му беше пред него — цветно, пълно с храбри битки и подвизи.

Вместо късото парче свещ, той извади фенерче и лъчът му заигра из пещерата.

Беше почти толкова голяма, колкото я помнеше, отбеляза той, движейки се заднешком, докато успя да се изправи в цял ръст, но едва-едва. Ето я и малката издатина, където беше държал свещ. Наведе се и потърка с пръсти втвърдената восъчна локвичка. Ето ги и изгнилите останки от стария чул, който бе откраднал от конюшните. Някога миришеше на коне и това му харесваше.

Пещерата преминаваше в малка зала, която той бе избрал за своя съкровищница, тъй като чупка в стената я скриваше от отвора.

Там все още лежаха неговите детски съкровища, подобно на артефакти. Счупената чаша, която бе играла ролята на свещен Граал — уж принадлежал на крал Артур. Една очукана пръстена купа, пълна с камъчета и мидени черупки, няколко медни монети, стар връх на стрела — стар още навремето, парчета въже, ножът, който той бе използвал за дялкане — и с който бе издълбал името си в скалата.

Прокара пръстите си по името, което момчето бе изписало с толкова усилие:

Дойл Мак Клейрич

Отдолу се бе постарал да нарисува дракон, тъй като бе решил, че той ще е неговият символ.

— Ех! — въздъхна сега и се извърна.

Лъчът от фенерчето му освети плитката вдлъбнатина в стената и миниатюрния платнен вързоп.

След толкова време?

Той отиде до него, измъкна го и го разви. Вътре лежеше свирката, която бе издялкал старателно от кестеново дърво. Представял си беше, че тя е вълшебна и само той може да свири на нея — за да призовава дракона. Онзи, който той, естествено, бе спасил от сигурна смърт. Онзи, който бе станал негов приятел и другар в игрите.

О, ако можеше отново да е момче, помисли си той, с цялата онази вяра и всички онези мечти.

Допря свирката до устните си, постави пръсти върху дупките, изпробва я. За негово удоволствие и изненада, тя произведе доста добър звук. Може би малко тъжен в отекващата пещера, но добър.

Зави я отново в платното и я пъхна в джоба си, решавайки, че може да си позволи малко сантименталност.

Другото нека остане, помисли си. Един ден някое момче с приключенски дух може да намери съкровищата му и да се чуди на кого ли са принадлежали.

Покатери се обратно и остави зад себе си пещерата, спомените, морето.

Когато се прехвърли през стената, се сблъска със Сойер.

— Хей! Да не си слизал долу?

— Огледах наоколо.

Като побутна шапката си, Сойер се наведе, погледна към морето.

— Страшничко. И аз оглеждах наоколо — но на по-равен терен. Какво ще кажеш да разположим мишените ето там?

Дойл проследи посоката.

— Пред онези градини?

— Е, няма как да ги избегнем, освен ако не изберем гората. Бихме могли да го направим, но тук е по-закътано. Към къщата има много земя, но доколкото разбрах, хората могат да се разхождат из нея и някои го правят. Докато тук шумът от водата ще заглушава изстрелите.