Нора Робъртс - Стъкленият остров

Тя има най-прекрасното сърце на света, помисли си Дойл, най-доброто, което бе срещал. А той имаше пребогат опит с добротата, както и с бруталността. Аника се надигна, взе още цветя от кошницата си, подреди ги на гроба на баща му заедно със своите камъчета.

Правеше го за хора, които не бе виждала никога, показваше им уважението си.

А той още не ги беше посетил.

Там няма нищо освен прах, каза си Дойл, но със сърцето си усещаше, че не е така. Райли беше права. Символите имаха значение и той трябваше да отдаде нужното уважение на предците си.

Но сега се отдалечи от прозореца, заслиза по стълбите.

Загледа се продължително в Райли. Тя спеше, легнала по гръб, с глава върху една от скъпите възглавници, ръцете ѝ бяха скръстени на корема. На колана ѝ се виждаше кания с нож в нея.

Той си помисли, че ако шапката ѝ бе на главата, сигурно щеше да е килната върху лицето ѝ.

А то никак не беше лошо. Не бе като това на Аника, но колко жени можеха да се мерят с красотата ѝ? Райли имаше добра костна структура, която щеше да ѝ служи до дълбока старост — ако доживееше дотогава. Силна челюст, която можеше да поеме удар; широка уста, която винаги имаше какво да каже.

Дойл реши, че късата коса отива на лицето ѝ, макар да подозираше, че тя я подстригва със собствения си нож.

И той беше известен с този си обичай.

Припомни си първия път, когато я бе видял във вълча форма — онази вечер на Корфу, в разгара на битката. Шокът при вида ѝ, абсолютното ѝ великолепие, когато се взря в него с тези свои златисти очи. Очи, които бяха плакали, когато го беше помислила за мъртъв.

Беше забравил какво е да ридаят за него.

Не си беше позволявал да има жена за друго освен за най-основните си мъжки нужди в продължение на един-два живота. Гледайки сега Райли, която трудно можеше да се нарече негов тип, се зачуди защо точно тя го кара да изпитва тези нужди, че и нещо повече.

Сигурно защото бяха единствените двама от шестимата, които не ги бяха задоволили. Вероятно това беше простото обяснение.

После Райли отвори очи, погледна право в неговите и той осъзна, че въобще не е толкова просто.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Десетте ти минути изтекоха.

— Ясно.

Тя седна, протегна се и той можеше да се закълне, че в този жест разпозна вълка в нея. Когато Райли се изправи, Дойл остана където беше, препречвайки пътя ѝ.

— Пак те питам. Случило ли се е нещо?

— Не. Все забравям, че си ниска.

— Не съм ниска. Ти си по-висок.

— Ниска си — каза той равно и се отмести. — Ще ти отделя още час, после излизам да се разтъпча.

— Добре. Чудя се кой ли е дежурен по кухня.

— Пак ли си гладна?

— Това е заради промяната. Ускорен метаболизъм. Както и да е, още час и ще довършим дневника. Ти чете ли го, докато спах?

— Не.

— На бас на двайсетачка, че той ще чука богинята. Или тя него. Имам чувството, че тя ще е активната в случая.

Дойл си помисли за приповдигнатия, сладникав стил.

— Приемам баса. Едва ли една богиня би избрала Бо.

Той взе книгата; тя продължи да си води бележки.

Когато часът изтече, Райли протегна ръка с дланта нагоре.

— Плащай!

— Възможно е да е излъгал, за да се изфука. „Чуках богинята на луната в замъка на хълма.“

— Плащай!

Дойл неохотно измъкна двайсетачка от джоба си.

— Жалко, че не разполагаме с още дневници. Обзалагам се, че и сестричките ѝ са се позабавлявали добре по време на честванията. — Райли напъха банкнотата в джоба си. — Логично е. А ние водим началото си оттам, от онзи остров. Оттам е започнало родословното ни дърво. И цяло хилядолетие по-късно — според моите пресмятания — се озовахме отново тук. Успяхме да го направим заради родословното си дърво, благодарение на което всеки от нас притежава някаква дарба.

— Аз бях прокълнат. Това не е дарба.

— Съжалявам. — В гласа ѝ прозвучаха едновременно съчувствие и деловитост. — Съжалявам за онова, което се е случило на брат ти и на теб. Но ако се абстрахираме от емоциите, това, че си прокълнат с безсмъртие, е част от цялото. Всеки от нас притежава някакво специално качество, което ни превръща в специален екип.

Лицето му, очите му се втвърдиха и станаха студени. Гласът му прозвуча ледено:

— Нима твърдиш, че брат ми е трябвало да умре, за да бъда прокълнат?

Тя щеше да отговори на гнева му с гняв, ако не беше доловила вината и скръбта в гласа му.

— Не, не го твърдя и няма смисъл да се ядосваш. Казвам само, че дори да го беше спасил, пак щеше да бъдеш прокълнат. Ако вещицата не го беше подмамила, щеше да се случи по друг начин. Ти самият каза, че си търсел Нереза и звездите в продължение на стотици години. Без успех. Но се събра с нас и след два месеца вече имаме две от звездите, победихме я два пъти. Това е предопределение.