Нора Робъртс - Стъкленият остров

— Иска да я чука.

— Какво каза?

— Хммм? — Тя вдигна поглед от бележките си, срещна очите на Дойл. — Не осъзнах, че съм го изрекла на глас. Казах — записах, — че той иска да я чука. Бо е хлътнал по Арианрод.

— И как по-точно ще ни помогне тази подробност?

— На това му викат „наблюдателност“, господин „Не ме интересува!“. Аз например забелязах, че става дума за горист остров, с високи хълмове — и замък, дворец, крепост на един от най-високите, което определено е стратегическо решение. Знаем, че е имало гражданска война и бунтовниците са изгубили, били са прогонени и са се озовали в Залива на въздишките. Където намерихме Водната звезда. Ако измъкнем още нещо от този дневник, може да се окажем една стъпка по-близо до Ледената звезда.

След като помисли, Дойл обобщи:

— Това, че Бо си е падал по Арианрод, едва ли ни казва друго, освен че той е бил мъж с мераци, а тя е била секси.

— Може и така да е, но съществува вероятност другите две също да са били секси, а той говори само за едната. Пише също, че Арианрод го е поканила. Възможно е между тях да е имало нещо. Ние произлизаме от тях, там е работата. А трябва да се чукаш, за да заченеш. Може да не е толкова важно откъде идва всеки от нас, но има значение дали предшественикът на Бран и богинята — онази с келтското име — са спали заедно и Бран е техен потомък.

Дойл вдигна вежди и тя прие това за потвърждение на мислите си. И се върна към четенето.

Той имаше хубав глас, помисли си. Не би го нарекла точно славеев, но беше хубав и силен. Четеше добре, а не всеки умее да чете добре на глас.

Зачуди се колко ли книги е прочел. Навярно хиляди — каква бройка само! До нея седеше човек, който бе живял във времето на лоените свещи и конските каруци, а сега бе векът на лазерните технологии и космическите полети.

Щяха да са ѝ нужни десетилетия да изучи опита му, онова което бе видял и почувствал. Засега продължи да си води бележки, като следваше наблюденията и описанията на Боханън, докато той продължаваше на кон от брега през портокалови и лимонови горички — цветовете им изпълваха с ухание сладкия нощен въздух.

— Значи, действието се развива през пролетта — щом говори за цъфнали дървета.

— Това е при положение, че островът се подчинява на същите сезонни правила като нашия свят — изтъкна Дойл. — И се намира от тази страна на екватора.

— Имаш право. — Райли трябваше да признае, че логиката му е дяволски добра. — Но ако се придържаме към нашето географско разположение, към времето и мястото на Бо, това означава пролет. И островът изглежда добре поддържан. Бо говори за горички, широкия и сух път, осветен от факли. Пълнолуние, което също помага да се изчисли времето. Сребърният дворец — не е много ясно дали наистина е от сребро, или е поетично сравнение.

Тя продължаваше да записва подробностите, докато той четеше. Просторни градини, жени в свободни роби, музиката, носеща се през отворени врати и прозорци към широки тераси. Знамето на новата кралица — бял гълъб, литнал над синьо море — се вее от всяка кула.

Дойл бе стигнал до преддверието — великолепни гоблени, позлатени дървета в сребърни саксии, — когато остави книгата.

— Щом ще чета за интериорен дизайн, ми е нужна още една бира.

— Успея ли да опиша подробно острова и двореца на Саша, тя ще го нарисува. А това може да предизвика видение, което да ни отведе по-близо до целта.

Той довърши бирата си, остави я.

— Добра идея.

— Имам много.

— Така е. Някои са добри.

— Ако отидеш за бира, би ли ми донесъл вода? Миналия път аз се качих. И ми трябват десет.

— Десет какво?

— Минути. — Райли стана от масата, отиде до дивана край огъня, изтегна се на него. И заспа за секунди.

Дойл оцени тази ѝ способност — умение, което развива всеки боец. Да заспива по команда, навсякъде.

Остави я да спи, разходи се горе и реши, че в момента водата е най-добрият избор. Отвори бутилка и отпи, докато се насочваше към един от прозорците.

Сякаш нечий юмрук сграбчи сърцето му и го стисна безжалостно. Оттук се виждаше кладенецът — същият, от който беше носил вода безброй пъти в младостта си. Бран го бе запазил, направил го бе част от оформлението на градината. Градина, която майка му сигурно щеше да обикне.

Цветя, храсти, малки дървета, виещи се пътеки минаваха през мястото, което някога бе зеленчукова градина, а конюшните отдавна ги нямаше. Вероятно се бяха превърнали в руини още преди Бран да закупи земята.

Дойл се насили да погледне по-нататък, към надгробните камъни, и усети ново свиване на сърцето, когато видя, че Аника е коленичила до гроба на майка му и подрежда цветя и малки камъни.