Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

Сред нас, немците, е общоразпространен обичаят след гощавката домакинът да каже: „Не беше кой знае какво, задоволете се с него.“ Та веднъж някакъв княз бил на лов, преследвал дивеча и се откъснал от слугите си, така че цял ден и цяла нощ се скитал из гората. Най-сетне се добрал до въглищарска колиба, а собственикът й стоял на вратата. Тогава прегладнелият княз казал: „Благословен да си, човече! Какво имаш за хапване?“ Въглищарят отвърнал: „Слава Богу, достатъчно“. „Е, дай ми каквото имаш“, помолил се князът. Тогава въглищарят отишъл и донесъл в едната си ръка комат хляб, а в другата чинийка със сол; князът ги грабнал и започнал да яде, понеже бил гладен. Искал да се отблагодари, ала нямал пари в себе си; затова свалил едната си сребърна шпора и я дал на въглищаря; след което го помолил да го изведе на правия път, което и станало.

След като се върнал у дома си, князът проводил слуги да доведат въглищаря. Въглищарят дошъл и донесъл подарената му шпора; князът го поздравил и го поканил на масата, като го уверил, че няма да му стори зло. По време на гощавката князът попитал: „Човече, тези дни при тебе е бил един господар; огледай се дали той не е някъде тук на масата.“ Въглищарят отвърнал: „Струва ми се, че бяхте Вие“, измъкнал шпората и продължил: „Искате ли да Ви върна това нещо?“ „Не, отговорил князът, това ти е за подарък, наслаждавай му се и му се радвай.“ Когато пиршеството свършило и всички станали, князът се доближил до въглищаря, потупал го по рамото и казал: „Е, човече, задоволи се с това, макар че не беше кой знае какво.“ Въглищарят се разтреперил; князът го попитал защо, а онзи отвърнал, че не е бивало да го казва. Тъй като князът настоявал, продумал: „Ах, господарю, когато казвате, че не е било кой знае какво, дяволът застава до Вас!“ „Ако това е вярно, откликнал князът, и аз ще ти кажа, че когато се приближих към колибата ти и те попитах какво имаш за хапване, а ти отвърна, че слава Богу, имаш достатъчно, видях зад теб да стои ангел Божи. Затова ядох от хляба и от солта и бях доволен; затова и в бъдеще няма да казвам, че нещо не е било кой знае какво.“

Една графиня дала обет да построи замък на мястото, където оселът, който яздела, спре за пръв път. Когато оселът спрял на едно блатисто място, тя извикала: „Не тук, не тук.“ 46 46 Nit da, nit da! — откъдето и градчето получило името си Nidda . Ала това не помогнало и животното не могло да бъде помръднато оттам. Така че тя наистина построила замъка си на въпросното място и той дал названието Нида на възникналия по-късно край него град, а намиращата се наблизо поляна била наречена Магарешката поляна.

Преди половин столетие децата разказвали още много неща, които тогава се говорели между хората, а сега може би са забравени или пък са обрасли с множество странични обстоятелства, които Винкелман привежда, позовавайки се на устното предание. Във времето на Фридрих Барбароса графът на Нида Бертолд бил разбойник; той карал да обръщат обратно подковите на конете му, за да заблуждава пътниците, и нанасял големи щети там, където се появявал. Тогава императорската войска се явила пред Алтенбург, разбойническото му гнездо, и здраво го притиснала; само че Бертолд не искал да се предаде. В това нерадостно положение графинята повела преговори за свободно оттегляне от крепостта и получила разрешението на военачалника свободно да си тръгне с натовареното си муле и с онова, което може да носи на плещите си; с изричното условие да носи само най-ценното и графът да не язди мулето. Та тя взела трите си синчета, качила ги на животното, а господаря си преметнала през рамо и го понесла надолу по хълма. Така го спасила; скоро обаче силите й се свършили, така че не можела да продължи, пък и умореното магаре затънало в блатото. На мястото, където спрели да пренощуват и напалили огън, графинята построила по-късно три къщи за тримата си синове, в областта на днешна Долна Нида. Алтенбург е разрушен, но все още стоят здравите сводове и изби. Говори се, че там има скрито съкровище; местните жители копали на това място и намерили подкови, от ония, с които били подковавани на обратно конете.

Родът Малсбург принадлежи към най-старите благороднически родове в Хесен и за него се разказва следното: По времето, когато Карл Велики завзел Брунсберг във Вестфалия, поискал да възнагради верните си и изпитани слуги, повикал някакъв благородник на име Ото в полето пред себе си и му позволил да се огради и обозначи за себе си скалистия хълм, който му показал в далечината и да построи крепост за себе си и за своите наследници. Благородникът се изкачил на скалата, за да огледа местността и да я обозначи; там на върха съзрял трънлив храст с три бели цветчета, които приел за предзнаменование и разпознавателен знак. Когато кралят след това го попитал харесал ли му е хълмът, онзи разказал, че горе открил трънлив храст с три бели рози. Кралят разделил позлатения му щит на две равни части, на горната бил изрисуван лъв, а на долната — три бели рози. На обозначеното място по-късно Ото съградил замъка си, който нарекъл Малсбург, а това име останало и за рода, в който се предава до днес от ръка на ръка разделеният щит.