Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

През нощта, когато в Унгария била родена Елизабет, майстор Клингзор прочел във Вартбург по звездите, че тя ще бъде омъжена за младия Лудвиг от Тюрингия. През 1211 година прочутият ландграф Херман проводил съставено от прекрасни мъже и жени пратеничество до унгарския крал и поискал онзи да прати дъщеря си Елизабет в Тюрингия за съпруга на сина му. Пратениците поели радостно на път и навсякъде, където минавали, били гощавани превъзходно, а когато навлезли в Унгария, били приети много мило от краля и кралицата. Андреас бил добър и благонравен мъж, а кралицата нагиздила дъщеричката си със злато и сребро за пътуването и я отпратила за Тюрингия в сребърна люлка, със сребърна вана и златни пръстени, а още и със скъпи завивки от пурпур и коприна, спално бельо, скъпоценности и домашна посуда. Към това прибавила и хиляди златни монети, докато порасне, дарила пребогато пратениците и ги накарала да поздравят ландграфа и да му пожелаят от нейно име спокоен и мирен живот. Когато пристигнала с бавачката си в Тюрингия, Елизабет била на четири години, а Лудвиг, бъдещият й съпруг, на единадесет. Тя била посрещната с почести и отведена във Вартбург, където била отгледана грижливо, докато децата достигнат зряла възраст. За светия живот на въпросната Елизабет и за чудесата, които извършила в Хесен и Тюрингия, във Вартбург и Марбург, може да се пише много.

След смъртта на ландграфа и на крал Хайнрих 44 44 Той бил брат на ландграф Лудвиг. Според преданието тормозел непрестанно вдовицата на последния, света Елизабет, и отровил нейния син Херман. тюрингско-хесенското коляно по мъжка линия прекъснало, започнали дълги раздори относно наследството и в резултат на тях Тюрингия и Хесен се разделили. Всички хесенци и мнозина от тюрингците се обявили за София, дъщерята на света Елизабет и по мъж херцогиня на Брабант, чийто непълнолетен син, роден през 1244 година и наречен Хайнрих Детето, признали за истински свой господар. Маркграфът на Майсен обаче претендирал за страната въз основание на това, че е наследник по линия на крал Хайнрих, комуто бил сестрин син, и нападнал Тюрингия с голяма войска. Тогава навсякъде в страната царели размирици и грабежи, и когато маркграфът завзел Айзенах, според народното предание той накарал да хвърлят от скалата на Вартбург някакъв човек, който бил привърженик на хесенци, а онзи още във въздуха, докато падал, извикал: „Тюрингия е на детето от Брабант!“

София тръгнала от Хесен за Айзенах; като намерила портите затворени и не искали да я пуснат вътре, тя грабнала една секира и заудряла по дъбовата врата на „Свети Йорген“ така, че следите били видни цели двеста години по-късно.

Хрониките разказват, че въпросният мъж бил гражданин на Айзенах на име Велшпехе, и тъй като не искал да се преклони пред майсенци, те на два пъти го изхвърляли с каменомет през крепостната стена в града, ала той оставал ненаранен. И след като упорито отстоявал своето, бил хвърлен за трети път, при което загубил живота си.

Когато София пристигнала от Брабант в Хесен заедно с тригодишния си син, тя се отправила към Айзенах и се опитала да придума Хайнрих, маркграфа на Майсен, да й върне страната Хесен. Князът отговорил: „С удоволствие ще го сторя, мила братовчедке, няма да се стискам за теб и за твоя син.“ Докато говорел така, се приближили маршалът му Хелвиг от Шлотхайм и брат му Херман, отвели го настрана и му рекли: „Господарю, какво се каните да направите? Ако беше възможно с един крак да стъпите на небето, а с другия във Вартбург, по-скоро би трябвало да отстъпите от небето и да поставите и този си крак във Вартбург!“ Та князът се върнал при София и казал: „Мила братовчедке, трябва да поразмисля и да се посъветвам с верните ми люде за тези неща“, и се разделил с нея, без да й възстанови правата. Ландграфинята се натъжила, горчиво заплакала, свалила ръкавицата от ръката си и се провикнала: „Ах, ти, враг на всякоя справедливост, тебе имам предвид, дяволе! Вземи ръкавицата заедно с онези лъжливи съветници!“, и я хвърлила във въздуха. Тогава ръкавицата била отнесена и никой повече не я видял. А след това и самите съветници умрели с позорна смърт.

Зле възпитаният ландграф Албрехт от Тюрингия забравил всякаква съпружеска любов и вярност и се привързал към някаква друга жена на име Гунда от Айзенберг. Щяло му се да отрови ландграфинята, ала все не можел да го уреди; та обещал пари на един магаретар, който всеки ден карал във Вартбург дърва за кухнята, ако счупи през нощта врата й, все едно го е сторил дяволът. Когато настъпило определеното за това време, магаретарят се уплашил и размислил: Макар да съм беден, имах благочестиви и почтени родители; нима сега трябва да се посрамя и да убия княгинята? Накрая все пак бил принуден да се реши, въвели го в стаята на ландграфинята, той паднал в нозете й пред леглото и рекъл: „Смилете се, мила госпожо!“ Тя попитала: „Кой си ти?“ Той казал. „Какво ти става, пиян ли си или луд?“ Магаретарят отвърнал: „Мълчете и ме посъветвайте какво да правя! Защото господарят ми нареди да Ви убия; какво да предприемем, та и двамата да съхраним живота си?“ Тогава тя казала: „Върви и повикай дворцовия ми управител.“ Той я посъветвал да стане и да се прости с децата си. Ландграфинята седнала до леглото на синчето си и заплакала; ала управителят и придворните дами настоявали да побърза. Понеже нямало какво друго да стори, тя благословила децата си, сграбчила най-голямото, Фридрих, и го нацелувала; и в майчиния си копнеж го ухапала по бузата, от което той получил белег за цял живот. Затова и бил наречен Фридрих с ухапаната буза. Тогава тя поискала да ухапе и другия си син; ала управителят я разубедил с думите: „Нима искате да погубите децата си?“ Тя рекла: „Ухапах го, та когато порасне, да си спомня за моята мъка и за тази раздяла.“