Якоб Гримм - Немски сказания (Том втори)

След което взела скъпоценностите си и се отправила към рицарския дом, където управителят, една придворна дама, една слугиня и магаретарят я спуснали по въже от прозореца. Още същата нощ избягала в Крайнберг, който по онова време принадлежал на абата на Херсфелд; тамошният служител я придружил до Фулда. Абатът я приел почтително и осигурил придвижването й до Франкфурт, където била приютена в девичи манастир, ала още на следващата година умряла от мъка. Тя е погребана във Франкфурт.

Този Фридрих Ухапания по-късно водел война срещу баща си и римския крал и бил обсаден във Вартбург, тъй като противникът бил завзел града Айзенах. В това тежко време съпругата му родила дъщеря. Когато тя станала на осем дена и той повече не бил в състояние да удържа крепостта, се метнал на конете заедно със свитата си, дойката и дъщеричката, всичко дванадесет души, и препуснали през нощта от крепостта към гората, само че не чак толкова скришом, щото пазачите в Айзенах да не ги забележат и да се втурнат бързо след тях, а по време на бягството детето започнало високо да крещи и плаче. Тогава Фридрих попитал дойката, която бил пропуснал да язди пред него, какво му е на детето. Тя трябвало да го накара да млъкне. Дойката продумала: „Господарю, няма да млъкне, ако не бъде накърмено.“ Тогава той накарал всички да спрат и казал: „Това преследване няма да ме принуди да лиша дъщеря си от каквото и да било, пък ако ще това да ми струва цяла Тюрингия!“ Останал на място с детето и се отбранявал с хората си, докато детето се насукало достатъчно; и му се отдало да задържи враговете, а сетне и да им се изплъзне.

Ландграф Хайнрих Железния от Хесен създал двама синове и една дъщеря; на по-възрастния, Хайнрих, поверил страната, да я притежава след него; а другия, Ото, пратил да учи във висше училище, та сетне да стане духовник. Но Ото нямал особен интерес към духовните дела, купил си два добри жребеца, взел добра ризница и здрав арбалет и поел на път без знанието на баща си. Когато стигнал на Рейн в двора на херцога от Клеве, представил се като стрелец с лък и поискал да постъпи на служба. На херцога му се понравила неговата стройна и силна фигура и охотно го задържал; още повече че Ото се проявил като изкусен и опитен стрелец, толкова добър и почтен, че господарят му скоро го предпочел пред останалите и напълно му се доверявал.

Междувременно станало така, че младият Хайнрих, неговият брат, умрял преждевременно и херцогът на Брауншвайг, женен за дъщерята на ландграфа, нетърпеливо чакал старият господар да умре, тъй като Ото, другият наследник, се бил запилял някъде по света, никой не бил чувал за него и всички го смятали за мъртъв. Страната Хесен тънела в дълбока тъга, понеже херцогът от Брауншвайг не се нравел никому, а най-угрижен бил самият стар граф. В същото време делата на Ото Стрелеца в Клеве вървели добре, между него и Елизабет, дъщерята на херцога, пламнала любов, ала той не издумвал и дума за високия си произход.

Това продължило няколко години, докато един хесенски благородник на име Хайнрих от Хомберг предприел поклонническо пътуване до Аахен, попътно минал през Клеве и посетил херцога, когото познавал отдавна. Когато влязъл в двора, съзрял Ото, познал го на мига и му се поклонил, както е редно да се прави пред господар. Херцогът тъкмо стоял на прозореца и се учудил на това почитание, което рицарят оказал на неговия стрелец, повикал госта и научил от него цялата истина, а също, че Ото е истинският наследник. Тогава херцогът с радост му дал дъщеря си и не след дълго Ото поел с невестата си за Марбург в Хесен. Ото е роден през 1322, а умира през 1366 година.

Ландграф Филипс имал обичая да броди скришом из земите си и да проучва положението на поданиците си. Веднъж, като отивал на лов, срещнал една селянка, която носела денк ленена прежда на главата си. „Какво носите и къде отивате?“, попитал я ландграфът, когото тя не разпознала, понеже той скитал в протрити дрехи. Жената отговорила: „Денк прежда, отивам да го продам в града, та да мога да изплатя налога и данъка, постановени от ландграфа; ще мина и без тази прежда“, оплакала се тя жално от лошите времена. „Колко данък дължите?“, попитал князът. „Един местен гулден“, казала тя; тогава той отворил кесията си, извадил пари и й дал толкова, че да може да задържи преждата. „Ах, Бог да Ви възнагради, господине, провикнала се жената, бих искала тези пари да изгорят сърцето на ландграфа!“ Човеколюбивият княз пуснал жената да върви по пътя си, обърнал се към свитата си и рекъл през смях: „Вижте каква чудна сделка направих! Със собствените си пари си издействах това зло пожелание.“