От друга страна, медии и политици от най-различни цветове с особена страст се опитваха да съсипят хората на Сепо, когато шпионираха шведски граждани, стига да успееха да ги разобличат, разбира се. В това имаше нещо толкова отвратително, че според Армански и политици, и медии не бяха съвсем наред.
Армански нямаше нищо против съществуването на Сепо. Някой трябваше да поеме отговорността и да се погрижи разните национал-болшевишки идиоти, учили се от Бакунин, или каквито и да са там неонацисти да не вземат да изфабрикуват бомба от изкуствен тор и нефт и да я поставят в някой фургон пред Русенбад. Имаше, имаше нужда от Сепо и Армански смяташе, че малко шпиониране не беше най-голямото зло на земята дотолкова, доколкото целта бе да се гарантира сигурността на гражданското общество.
Проблемът, разбира се, бе в това, че една организация, имаща за задача да шпионира гражданите, би трябвало да е под най-строг официален контрол, който да осигурява изключително висока степен на спазване на конституционните права. Само че за политици и депутати бе почти невъзможно да упражняват такъв контрол, макар на хартия министър-председателят да се бе разпоредил да имат достъп до всичко. Бяха заели на Армански книгата на Карл Лидбум „Задачата“ и той я прочете с нарастващо удивление. В САЩ поне десетина ръководители на тайните служби незабавно щяха да бъдат арестувани за обструкция и принудени да се обясняват на разпит пред някоя официална комисия в Конгреса. В Швеция обаче те бяха недостъпни.
Случаят „Лисбет Саландер“ показа, че имаше нещо гнило в организацията. И все пак, когато Микаел Блумквист дойде и му даде подсигурен мобилен телефон, първата реакция на Драган Армански беше, че Блумквист е станал параноик. Едва когато бе въведен в подробностите и разгледа снимките на Кристер Малм, той, макар и с известна съпротива, установи, че Блумквист има основание за подозренията си. Което не предвещаваше нищо добро, тъй като сочеше, че конспирацията, в която преди петнайсет години бе попаднала Лисбет Саландер, не е била случайност.
Твърде много съвпадения имаше, за да бъде всичко случайност. Добре, Залаченко можеше да е убит от някой луд правозащитник. Но не и по същото време, когато и от Микаел Блумквист, и от Аника Джанини е откраднат документът, който представляваше крайъгълен камък в търсенето на доказателства. Това вече не беше съвпадение, а бедствие. И на всичкото отгоре главният свидетел Гунар Бьорк да вземе да се обеси.
– Окей – каза Армански и засъбира документацията на Микаел. – Съгласни ли сме да предам всичко това на моя контакт?
– Значи има някой, на когото можеш да се довериш.
– Знам, че е човек с висок морал и с безупречно поведение на демократ.
– В Сепо – каза Микаел с явно съмнение в гласа.
– Нека да се разберем. И аз, и Холгер Палмгрен приехме плана ти и ти сътрудничим. Но не смятам, че можем да се справим с това сами. Трябва да намерим съюзници в бюрократичната машина, ако не искаме нещата да имат ужасен край.
– Добре – кимна Микаел против волята си. – Свикнал съм да си затварям устата до мига, в който „Милениум“ излезе от печат. Никога по-рано не съм предоставял информация за моите сюжети, преди да са публикувани.
– Но в този случай вече си го направил. Разказа на мен, на сестра си и на Палмгрен.
Микаел кимна.
– И го направи, защото съзнаваш, че тази работа далеч надвишава компетенциите на твоя вестник. В този случай не си просто един обективен репортер, а актьор в разиграващите се събития.
Микаел пак кимна.
– И като актьор имаш нужда да се представиш добре пред публиката.
Микаел кимна. В никакъв случай не бе разказал цялата истина нито на Армански, нито на Аника Джанини. Все още имаше тайни, споделени само с Лисбет Саландер. Протегна ръка и се ръкува с Армански.
ГЛАВА ДЕВЕТА Сряда, 4 май
ТРИ ДНИ СЛЕД встъпването на Ерика Бергер на длъжността главен редактор в СМП бившият главен редактор Хокан Мурандер умря по обедно време. Бе седял цялата сутрин в буркана, докато Ерика заедно с редакционния секретар Петер Фредриксон провеждаха среща със спортната редакция, за да се запознае тя със сътрудниците и да бъде въведена в работата им. Фредриксон беше на 45 години и също като Ерика Бергер бе относително нов в СМП. Всъщност работеше във вестника от четири години. Беше мълчалив, компетентен и приятен и Ерика вече бе решила до голяма степен да се доверява на мнението му, когато поеме истински командването на кораба. Тя посвети голяма част от времето си да преценява кому може да има доверие. Фредриксон решително бе един от кандидатите. Когато се върнаха от централния блок, видяха Хокан Мортенсон да се надига и приближава към вратата на буркана.
Читать дальше