Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Изглеждаше удивен.

После рязко се наведе напред и сграбчи облегалката на канцеларския стол няколко секунди преди да рухне на пода.

Умря, преди линейката да пристигне.

Следобед в редакцията настъпи объркване. Председателят на управата Боргшьо пристигна към два и събра сътрудниците на кратък помен. Взе думата и говори за това как Мурандер бе посветил последните петнайсет години от своя живот на вестника и за цената, която журналистиката понякога плаща. Призова към минута мълчание. Когато свърши, несигурно се огледа, сякаш не знаеше как да продължи по-нататък.

Необичайно е хората да умират на работните си места. Човек трябва да има добрината да се оттегли, когато заумира. Да изчезне в пенсия или в болнично заведение и някой ден изведнъж да стане предмет на разговор в столовата. Чу ли, че старият Карлсон починал в петък? Да, от сърце. Профсъюзът ще изпрати цветя на погребението. Да умреш на работното си място и пред очите на колегите си беше съвсем друго. Ерика забеляза, че редакционните работници са в шок. СМП оставаше без кормило. Тя внезапно осъзна, че доста от сътрудниците я гледат очаквателно. Нея, неизвестната карта.

Без да я молят и без точно да знае какво ще каже, тя се изкашля, направи половин крачка напред и заговори с твърд и ясен глас.

– Познавах Хокан Мурандер общо от три дни. Кратък срок, но като имам предвид малкото, което успях да съзра у него, честно мога да кажа, че с удоволствие бих искала да имам възможността да го познавам по-добре.

Направи пауза, когато с ъгълчето на окото си видя, че Боргшьо я гледа. Изглеждаше изненадан, че въобще се изказва. Тя направи още една крачка напред. Не се усмихвай. Не трябва да се усмихваш. Тогава ще изглеждаш несигурна. Малко повиши глас.

– Внезапната смърт на Мурандер ще създаде проблеми тук, в редакцията. Трябваше да го наследя чак след два месеца и разчитах да имам време да се запозная с неговия опит.

Забеляза, че Боргшьо отвори уста да каже нещо.

– Сега това няма да стане и ще трябва да преживеем известен период на промяна. Но Мурандер бе главен редактор на всекидневник, който трябва да излезе и утре. Сега остават девет часа до отпечатването и четири до излизането на първа страница. Може ли да ви запитам… кой сред вас бе най-близък и най-доверен приятел на Мурандер?

Настъпи кратка тишина, докато сътрудниците се споглеждаха. Накрая Ерика чу глас отляво.

– Май аз.

Гунар Магнусон, 61-годишен, редакционен секретар на първа страница и сътрудник на СМП от трийсет и пет години.

– Някой трябва да седне и да напише за Мурандер. Аз не мога да го направя… би било дръзко от моя страна. Ще можеш ли да напишеш такъв текст?

Гунар Магнусон за малко се поколеба, после кимна.

– Ще се заема – каза.

– Ще използваме цялата първа страница и ще променим всички останали материали.

Гунар кимна.

– Нуждаем се от снимки…

Тя погледна надясно и забеляза шефа на фотоотдела Ленарт Торкелсон. Той кимна.

– Ще трябва да започнем работа. Може би на първо време ще ни е малко нанагорно. Когато имам нужда от помощ, ще се съветвам и доверявам на вашата компетентност и опит. Знаете как се прави този вестник, докато аз ще трябва да поседя на ученическата скамейка.

Обърна се към редакционния секретар Петер Фредриксон.

– Петер, разбрах от Мурандер, че си човек, на който той е имал голямо доверие. Ще бъдеш мой ментор на първо време и ще се нагърбиш с малко повече работа от обикновено. Ще те помоля да станеш мой съветник. Става ли?

Той кимна. Какво друго можеше да направи?

Тя се върна отново на първата страница.

– Още нещо… Мурандер пишеше тази сутрин уводната си статия. Гунар, можеш ли да влезеш в компютъра му и да видиш дали е готова? Дори да не е напълно завършена, ще я публикуваме. Това е последната уводна на Хокан Мурандер и би било срамно и жалко да не я публикуваме. Вестникът, който правим днес, все още е вестникът на Хокан Мурандер.

Мълчание.

– Ако има някои от вас, които биха искали да направят пауза и да помислят известно време, нека го направят, без да изпитват угризения. Всички знаете какви са ни сроковете.

Мълчание. Тя забеляза, че някои кимнаха полуодобрително.

– Go to work, boys and girls[18] – каза тихо тя.

ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ РАЗПЕРИ ръце в безпомощен жест. Ян Бублански и Соня Мудиг изглеждаха отчаяни. Курт Свенсон не проявяваше емоции. И тримата разглеждаха резултатите от предварителното следствие, което Холмберг бе приключил сутринта.