Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Ерика разчисти част от централното бюро по средата на редакционното море, постави там своя лаптоп и пое командването. Наоколо цареше пълен хаос. И все пак три часа след като тя с летящ старт пое кормилото на СМП, първата страница отиде за печат. Гунар Магнусон бе написал четири колони за житейските дела на Хокан Мурандер. Страницата бе изградена около негов портрет в центъра, незавършената му уводна вляво и серия снимки отдолу. Малко бе крива, но имаше емоционално въздействие, което правеше всичко приемливо.

Малко преди шест вечерта Ерика прегледа рубриките за първа и тъкмо обсъждаше текстовете с редакционния шеф, когато Боргшьо дойде при нея и докосна рамото ѝ. Тя вдигна поглед.

– Може ли да разменим няколко думи?

Отидоха при автомата за кафе в трапезарията.

– Исках само да кажа, че съм много доволен от начина, по който пое командването днес. Мисля, че изненада всички ни.

– Нямах кой знае какъв избор. Но известно време ще стъпвам накриво, докато се ориентирам.

– Съзнаваме това.

– Съзнавате?

– Имам предвид и персоналът, и ръководството. Особено управата. Но след случилото се днес съм повече от всякога убеден, че ти си правилният избор. Появи се в последната минута и бе принудена да поемеш командването в много неприятна ситуация.

Ерика почти се изчерви. Не беше го правила от четиринайсетгодишна.

– Може ли да те посъветвам…

– Естествено.

– Чух, че си обменила мнения за рубриките с Андеш Холм, шефа но новините.

– Не бяхме единни за текста за данъчните предложения на правителството. Той бе изложил мнението си в материал на мястото на новините. Там трябва нещата да са неутрални. Възгледите да бъдат на първа страница. И аз ще се занимавам с това – ще пиша уводни от време на време, но не съм партийно и политически ангажирана и трябва да решим въпроса кой ще бъде шеф на уводната секция.

– Засега може Магнусон да поеме – каза Боргшьо.

Ерика Бергер сви рамене.

– Все ми е едно кого ще сложите. Но трябва да е човек, твърдо застанал зад възгледите на вестника.

– Разбирам. Онова, което искам да кажа е, че е добре да дадеш свобода на действие на Холм. Той отдавна работи в СМП и е шеф на новините от петнайсет години. Може да е мърморко, но на практика е много необходим.

– Знам. Мурандер ми каза. Но когато става дума за новинарската политика, ще трябва малко да се примири. В края на краищата назначихте ме, за да обновя вестника.

Боргшьо замислено кимна.

– Окей. Ще решаваме проблемите, когато възникнат.

АНИКА ДЖАНИНИ БЕШЕ и изморена, и раздразнена, когато в сряда вечерта се качи на „Експрес 2000“ на Централната гара в Гьотеборг, за да се завърне в Стокхолм. Имаше чувството, че през последния месец направо живее в този експрес. Почти не успяваше да види семейството си. Взе си кафе от вагон-ресторанта, върна се на мястото си и отвори папката с бележки от последния разговор с Лисбет Саландер. Който също бе причина да е уморена и раздразнена.

Тя прикрива нещо – мислеше Аника Джанини. – Малката идиотка не ми казва истината. И Мике крие нещо. Само боговете знаят с какво се занимават.

Тя забеляза също, че след като нейният брат и нейната клиентка дори не са се виждали, то изглеждаше естествено конспирацията, ако имаше такава, да е плод на отдавнашно мълчаливо споразумение. Не знаеше за какво се отнася, но прие, че е нещо, което Микаел Блумквист смята за важно да крие.

Опасяваше се, че е въпрос на морал – неговата слаба страна. Беше приятел на Лисбет Саландер. Познаваше брат си и знаеше, че е лоялен до глупост към хора, които някога е приел за свои приятели, дори ако те се държат невъзможно и са съвършено неправи. Знаеше също, че Микаел може да приеме много неща, но че съществува граница, която не бива да се прекрачва. Къде точно лежи тази граница, зависеше от човека, но тя знаеше, че в няколко случая Микаел бе скъсвал със свои приятели, извършили нещо, считано от него за неморално и неприемливо. В такива случаи ставаше непреклонен. Скъсването бе тотално, за вечни времена и не подлежеше на обсъждане, дори ако въпросната личност бе готова на колене да го моли за прошка. Микаел не отговаряше дори на телефона.

Какво се върти в главата на Микаел Блумквист, Аника Джанини горе-долу разбираше. Но затова пък какво ставаше в тази на Лисбет Саландер, нямаше ни най-малка представа. Понякога ѝ се струваше, че там просто няма нищо.

От Микаел бе научила, че Лисбет Саландер може да бъде притворна и крайно резервирана към обкръжението си. Преди да я срещне, Аника вярваше, че това ще е преходен стадий и че е въпрос на време да спечели доверието ѝ.