Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Питаше се какво ли мисли Драган Армански за нея след всичко, което се случи.

Питаше се и как Холгер Палмгрен преценява ситуацията.

Според Аника Джанини и двамата бяха в нейния ъгъл на ринга, но това бяха само думи. Не можеха да направят нищо, за да разрешат личните ѝ проблеми.

Питаше се какво бе изпитвала Мириам Ву към нея.

Питаше се какво изпитва самата тя към себе си и стигна до прозрението, че изпитва най-вече равнодушие към целия си живот.

Внезапно се стресна, когато охраната от „Секуритас“ отключи и пусна вътре доктор Андеш Юнасон.

– Добър вечер, госпожице Саландер. Как си днес?

– Окей – отвърна тя.

Той провери болничния ѝ картон и видя, че няма температура. Беше свикнала да я посещава един-два пъти седмично. От всички хора, които се занимаваха с нея и я преглеждаха, той бе единственият, към когото изпитваше известно доверие. Неведнъж бе забелязвала как странно я гледа. Влизаше в стаята ѝ, разговаряше малко с нея и проверяваше как е тялото ѝ. Не задаваше въпроси нито за Роналд Ниедерман, нито за Александър Залаченко, не я питаше дали е луда, или защо полицията я държи под ключ. Изглежда, се интересуваше само как функционират мускулите ѝ, как върви оздравяването на мозъка ѝ и как въобще се чувства.

Освен това той буквално бе ровил в мозъка ѝ. А онзи, който бе ровил в мозъка ѝ, заслужаваше уважение, така смяташе тя. За свое удивление разбра, че намира посещенията на Андеш Юнасон за приятни, въпреки че я преглеждаше и анализираше температурните ѝ графики.

– Хайде да видим.

Той извърши обикновения преглед, като погледна зениците ѝ, преслуша гърдите ѝ, измери пулса ѝ.

– Как съм? – попита тя.

– Съвсем явно се подобряваш. Но трябва повече да работиш с гимнастиката. И престани да се чешеш по раната на главата..

Тя го погледна. Той изчака да кимне.

– Този дракон, който си татуирала… не съм видял цялата татуировка, но е ясно, че е доста голяма и покрива голяма част от гърба ти. Защо си я направила?

– Не си ли я виждал?

Той изведнъж се усмихна.

– Мернах я, но когато беше без дрехи в моята компания, бях много зает да спирам кръвотечения и да вадя куршуми от теб.

– Защо питаш?

– Чисто любопитство.

Лисбет Саландер дълго мисли. Накрая го погледна.

– По лични причини, за които не искам да говоря.

Андеш Юнасон обмисли отговора и замислено кимна.

– Окей. Извинявай, че попитах.

– Искаш ли да я видиш?

Той изглеждаше изненадан.

– Ами да. Защо не.

Тя му обърна гръб и изтегли нощницата през главата си. Застана така, че светлината от прозореца да пада върху гърба ѝ. Той видя, че драконът покрива област от дясната страна на гърба. Започваше високо от рамото и свършваше с опашка долу при хълбока. Беше красиво и професионално направено. Изглеждаше като истинско произведение на изкуството.

След малко тя изви глава.

– Доволен ли си?

– Красива е. Но трябва адски да е боляло.

– Да – призна тя. – Болеше.

АНДЕШ ЮНАСОН НАПУСНА стаята на Лисбет Саландер донякъде смутен. Беше доволен от физическото ѝ възстановяване. Но я намираше за странно момиче. Нямаше нужда от магистърска степен по психология, за да направи извода, че не беше добре чисто душевно. Държеше с него учтив тон, но бе изпълнена с груба подозрителност. Разбра, че е била учтива с останалия персонал, но не е произнесла и звук при посещението на полицията. Беше крайно затворена в черупката си и през цялото време демонстративно се държеше на дистанция от околните.

Полицията я държеше под ключ и един прокурор се канеше да повдигне обвинение срещу нея за опит за убийство и тежък побой. Беше удивен, че едно толкова малко и слабо момиче е използвало физическата сила, необходима за този вид тежка престъпност, и то спрямо едри мъже.

Запита за дракона преди всичко за да намери някаква лична тема, за която да разговаря с нея. Всъщност изобщо не го интересуваше защо се е разкрасила по този екстремен начин, но прие, че щом е избрала да бележи тялото си с толкова голяма татуировка, значи много държи на нея. И значи това е подходяща тема за разговор.

Свикна да я посещава два пъти в седмицата. Посещенията бяха извън неговия график, тъй като неин лекуващ лекар беше доктор Хелена Ендрин. Но Андеш Юнасон беше шеф на травматологията и се чувстваше безкрайно доволен от стореното от него в нощта, когато докараха Лисбет Саландер в спешното. Тогава взе правилното решение да отстрани куршума и доколкото виждаше, нямаше никакви последствия, като празноти в мисълта, занижени телесни функции или други недъзи. Ако оздравяването ѝ продължаваше така, щеше да напусне болницата с белег на главата, но без други усложнения. А какви белези се бяха образували в душата ѝ, той не можеше да каже.