Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– А и ти си я виждал през кратък период, когато е била принудително пасивна заради раните си. Посветил съм много години в опити да помогна на Лисбет Саландер. Затова съм тук. Предлагам сътрудничество между Салгренската болница и „Санкт Стефан“.

– За какво сътрудничество говориш?

– Ти ще се грижиш за физическите ѝ проблеми и аз съм убеден, че ще получи най-доброто лечение. Но силно съм обезпокоен за психическото ѝ състояние и много бих искал да се погрижа за нея в по-ранен стадий. Готов съм да предложа всякаква помощ.

– Разбирам.

– Трябва да я посетя, за да мога най-напред да преценя състоянието ѝ.

– Разбирам. Но не мога да ти помогна.

– Моля?

– Както казах преди малко, тя е под арест. Ако искаш да започнеш психиатрична работа с нея, трябва да се обърнеш към прокурор Йервас, която взема решения в такива случаи, и да получиш съгласието на адвокат Аника Джанини. Ако е само въпрос на чисто психиатричен преглед, съдът трябва да ти го възложи.

– Точно целия този бюрократичен път исках да избегна.

– Да, но аз отговарям за нея и ако ще бъде изправена пред съда в близко бъдеще, трябва стриктно да съблюдаваме правилата. Тоест не можем да избегнем този бюрократичен път.

– Разбирам. Тогава ще ти кажа, че вече имам разрешение от прокурор Ричард Екстрьом от Стокхолм да направя психиатрично изследване. Именно по повод на процеса.

– Много добре. Значи ще получиш разрешение за посещение, без да трябва да се променя правилникът.

– Но докато хабим време за бюрокрация, има риск положението ѝ да се влоши. Интересува ме единствено нейното здраве.

– Мен също – каза Андеш Юнасон. – И между нас казано, не виждам никакви признаци да е психично болна. Тя е зле ранена и се намира в ситуация на напрежение. Но абсолютно не разбирам защо трябва да е шизофренна или да страда от параноични симптоми.

ДОКТОР ПЕТЕР ТЕЛЕБОРИАН още дълго се опитва да накара Андеш Юнасон да промени решението си. Когато най-накрая разбра, че е безсмислено, рязко се изправи и се сбогува.

Андеш Юнасон дълго стоя, замислено загледан в стола, на който бе седял Телебориан. Разбира се, в никакъв случай не беше необичайно други лекари да влизат в контакт с него със съвети или мнения за лечение. Но това почти без изключение бе свързано с текущото лечение. Никога преди не му се беше случвало психиатър да кацне като летяща чиния и толкова да настоява за достъп до пациент извън всякакви правила, и то пациент, когото явно отдавна не бе лекувал. След известно време Андеш Юнасон погледна ръчния си часовник и видя, че наближава седем вечерта. Вдигна телефона и се обади на Мартина Калгрен, дежурната психоложка, която Салгренската болница осигуряваше на пациентите в травматологията.

– Здравей. Предполагам, вече си се прибрала. Безпокоя ли те?

– Не. Не правя нищо особено.

– Малко се поразмислих. Ти нали разговаря с нашата пациентка Лисбет Саландер? Можеш ли да ми кажеш какви са впечатленията ти?

– Ами посетих я три пъти и ѝ предложих да разговаряме. Любезно, но твърдо отказа.

– Какво е впечатлението ти от нея?

– В какъв смисъл?

– Мартина, знам, че не си психиатър, но си умен и разбран човек. Как ти се видя тя?

Мартина Калгрен известно време се колеба.

– Не съм сигурна как да отговоря на въпроса. Видях я два пъти, когато бе отскоро в болницата и бе толкова зле, че не можах да установя истински контакт с нея. После я посетих преди около седмица, по молба на Хелена Ендрин.

– Защо те е помолила Хелена да я посетиш?

– Лисбет Саландер е на път да оздравее. Но предимно лежи, втренчена в тавана. Доктор Ендрин искаше да намина при нея.

– И какво стана?

– Представих се. Беше спокойна, но се държеше на голяма дистанция. Взех повече на шега, отколкото насериозно молбата ѝ тайно да ѝ доставя цигари. Попитах я дали не иска нещо да чете, дали да не ѝ донеса някакви книги. Отначало не искаше, но после попита имам ли научни списания по генетика и изследване на мозъка.

– По какво?

– По генетика.

– Генетика?

– Да. Казах, че има няколко научнопопулярни книги по темата в нашата библиотека. Тя не прояви интерес. Каза, че е чела книги по темата и преди, и спомена няколко заглавия, за които никога не бях чувала. Излизаше, че се интересува от чисто изследователската работа по въпросната тема.

– Така ли? – каза Андеш Юнасон удивен.

– Казах, че в библиотеката за пациенти нямаме толкова авангардни книги. Имаме по-скоро Филип Марлоу, отколкото научна литература, но че ще видя дали не мога да изровя нещо.