Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– И направи ли го?

– Отидох и заех няколко екземпляра от „Нейчър“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“. Беше доволна и ми благодари, че съм си направила труда.

– Но това са авангардни списания, които съдържат най-вече открития и чисто научни изследвания.

– Чете ги с голям интерес.

За малко Андеш Юнасон остана безмълвен.

– Как преценяваш психическото ѝ състояние?

– Затворено. С мен тя не обсъди нищо лично.

– Възприемаш ли я като психично болна, маниакално-депресивна или параноидна?

– Не, съвсем не. В такъв случай щях да вдигна тревога. Тя е самостоятелна, има големи проблеми и се намира в състояние на стрес. Но е спокойна, реалистична и, изглежда, владее ситуацията.

– Окей.

– Защо питаш? Да не се е случило нещо?

– Не, нищо не се е случило. Просто се чудех.

ГЛАВА ДЕСЕТА Събота, 7 май – четвъртък, 12 май

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ОСТАВИ настрана папката с разследването, което получи от журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон от Гьотеборг. Замислено погледна през прозореца и известно време наблюдава потока от хора по Йотгатан. Беше едно от нещата, които най-обичаше в своята стая. Йотгатан бе изпълнена с живот през цялото денонощие и щом седнеше до прозореца, губеше чувството си за самота и изолация.

Усещаше се стресиран, въпреки че нямаше кой знае каква бърза работа. Бе работил упорито над текстовете, с които смяташе да напълни „Милениум“ , но впоследствие схвана, че материалът е толкова обширен, че едва ли само един тематичен брой ще му бъде достатъчен. Бе попаднал в същата ситуация като с аферата „Венерстрьом“ и реши да публикува текстовете в книга. Вече имаше материал за около 150 страници и смяташе книгата да стане около 300-350.

Лесната част беше готова. В нея описваше убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман и разказваше как бе станало така, че тъкмо той да намери телата им. Обясняваше защо Лисбет Саландер бе заподозряна. Използва цяла глава от трийсет и седем страници, за да опровергае поне отчасти писанията в медиите за Лисбет, да разобличи прокурор Ричард Екстрьом и индиректно да компрометира цялото полицейско разследване. След задълбочен размисъл смекчи критиката си към Бублански и колегите му. Направи го, след като проучи едно видео от пресконференцията на Екстрьом, от което ясно се разбра, че Бублански е крайно недоволен от прибързаните заключения на прокурора.

След драматичния увод се върна назад във времето, описвайки пристигането на Залаченко в Швеция, израстването на Лисбет Саландер, довело до затварянето ѝ в „Санкт Стефан“ в Упсала. Посвети много усилия да унищожи доктор Петер Телебориан и споминалия се Гунар Бьорк. Представи съдебнопсихиатричния доклад от 1991-ва и обясни защо Лисбет Саландер се бе превърнала в заплаха за анонимни държавни служители, които имаха за задача да пазят руския беглец. Цитира и голяма част от кореспонденцията между Телебориан и Бьорк.

По-нататък описа новата идентичност на Залаченко и дейността му на гангстер. Описа помощника му Роналд Ниедерман, отвличането на Мириам Ву и вмешателството на Паоло Роберто. Накрая стигна до развръзката в Госеберя, довела до опита за убийство и закоповането на Лисбет Саландер, и обясни как бе станало така, че един полицай абсолютно напразно изгуби живота си, след като Ниедерман вече бе заловен.

Оттук нататък сюжетът се сгъстяваше. Проблемът на Микаел беше, че в разказа му все още имаше видими пролуки. Гунар Бьорк не бе действал сам. Зад цялото развитие на събитията трябва да имаше по-голяма група, с повече ресурси и влияние. Всичко друго би било неприемливо. Но накрая правеше заключение, че безумното съдебно преследване на Лисбет Саландер не би могло да бъде санкционирано от правителството или ръководството на Полицията за сигурност. Зад този извод не се криеше преувеличено доверие към властите, а доверие в човешката природа. Операция от този вид никога не би могла да остане скрита, ако имаше политически корени. Все някой щеше да е обиден някому и да пропее и медиите щяха да разкрият аферата „Саландер“ няколко години по-рано.

Представяше си групата на Залаченко като малка анонимна група активисти. Проблемът бе само в това, че не успяваше да идентифицира никой от тях, освен може би Йоран Мортенсон, 40-годишен, полицай за тайни задачи, заел се със следенето на Микаел Блумквист.

Идеята беше книгата да е готова и отпечатана и да се разпространи в деня, когато се открие процесът срещу Лисбет Саландер. Заедно с Кристер Малм планираше джобно издание, което да се продава заедно с летния брой на „Милениум“. Беше разпределил задачите между Хенри Кортез и Малин Ериксон, които щяха да публикуват текстове, свързани с историята на Полицията за сигурност, аферата ИБ и други подобни.