Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Пребиваването ѝ в Салгренската болница така или иначе бе въпрос на още няколко седмици. Щом лекарите я изпишеха, щеше да бъде преместена в ареста на Крунуберг в Стокхолм, където да изчака началото на процеса. А човекът, който решаваше кога да стане това, бе доктор Андеш Юнасон.

Бяха изминали цели десет дни от изстрелите в Госеберя, преди доктор Юнасон да даде разрешение на полицията да проведе първия истински разпит, което в очите на Аника Джанини бе направо чудесно. Затова пък Андеш Юнасон забрани достъпа и на самата Аника до клиентката ѝ. Което бе дразнещо.

След неразборията около смъртта на Залаченко Юнасон направи обстоен преглед на Лисбет Саландер, тъй като сметна, че вероятно е била подложена на голям стрес, особено като се има предвид и че е заподозряна в тройно убийство. Андеш Юнасон нямаше и най-малка представа дали е невинна, или не, а и като лекар не се интересуваше от отговора на този въпрос. Той само прецени, че Лисбет Саландер е преживяла твърде много. Беше простреляна три пъти, един от куршумите я бе улучил в мозъка и за малко не я бе убил. Имаше треска, която не преминаваше, и силно главоболие.

Претегли всички доводи „за“ и „против“. Заподозряна или не в убийство, тя беше негова пациентка и задачата му бе да се грижи за скорошното ѝ оздравяване. Ето защо издаде заповед за забрана на всякакви посещения, което не бе свързано с юридически мотивираната прокурорска заповед за същото. Разпореди се за лечение и пълен покой.

В един момент обаче си каза, че тоталната изолация е нехуманен начин за наказание, че почти граничи с мъчение и че никой човек не може да се почувства по-добре, ако е напълно разделен от приятелите си. Тогава реши адвокатката на Лисбет Саландер Аника Джанини да послужи за заместител на приятел. Юнасон проведе сериозен разговор с Аника, като ѝ обясни, че ще има право на достъп до Лисбет Саландер всеки ден по един час. През този час ще може да я посещава, да разговаря с нея или просто мълчаливо да седи и да ѝ прави компания. Разговорите обаче по възможност не трябваше да засягат проблемите на Лисбет Саландер или предстоящите юридически битки.

– Лисбет Саландер е била простреляна в главата и всъщност е много сериозно ранена – обясни той. – Мисля, че е извън опасност, но винаги има риск да се появят кръвоизливи или усложнения. Трябва да почива, за да заздравеят раните. Чак тогава може да се заеме с юридическите си проблеми.

Аника Джанини бе разбрала логиката в разсъжденията на доктор Юнасон. Тя проведе няколко общи разговора с Лисбет Саландер и намекна за своята и на Микаел стратегия, но на първо време не навлезе в подробни разяснения. Лисбет Саландер чисто и просто бе толкова дрогирана и изтощена, че често заспиваше по средата на разговора.

ДРАГАН АРМАНСКИ РАЗГЛЕЖДАШЕ серията снимки, направени от Кристер Малм на двамата мъже, които бяха проследили Микаел Блумквист. Снимките бяха много ясни.

– Не – каза той. – Никога преди не съм ги виждал.

Микаел Блумквист кимна. Срещнаха се в кабинета на Армански в „Милтън Секюрити“ в понеделник сутринта. Микаел бе влязъл в сградата през гаража.

– Значи по-възрастният е Йоран Мортенсон, собственик на волвото. Следва ме като гузна съвест поне от седмица, но, разбира се, може да е било и от по-отдавна.

– И твърдиш, че е от Сепо.

Микаел го осведоми за миналото и кариерата на Мортенсон, които бяха достатъчно красноречиви. Армански се колебаеше. Изпитваше противоречиви чувства пред разкритията на Блумквист.

Вярно беше, че държавната тайна полиция вечно правеше гафове. И това важеше не само за Сепо, но и вероятно за всички световни разузнавателни служби. За Бога, френската тайна полиция бе изпратила цял отбор водолази в Нова Зеландия, за да вдигнат във въздуха кораба на „Грийнпийс“ „Рейнбоу уориър“ . Което можеше да се счита за най-налудничавата разузнавателна акция в цялата световна история, може би с изключение на случая „Уотъргейт“ с президента Никсън. При такива глупаво ръководени акции нищо чудно, че възникваха скандали. Успехите на Сепо никога не се отразяваха. Затова пък медиите се нахвърляха върху службата веднага щом направеше нещо не съвсем законно.

Армански така и не проумяваше отношението на шведските медии към Сепо.

От една страна, те гледаха на Сепо като на желан източник и почти всяка необмислена политическа глупост веднага се отразяваше с бомбастични заглавия. „Сепо подозира, че…“ Едно изявление, дадено от Сепо, тежеше като камък в журналистическите материали.