Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

От „Копакабана“ Микаел отиде в „Милениум“, където Хенри Кортез бе дежурен през празничния ден. След убийството на Залаченко Микаел бе направил списък на дежурствата, което означаваше, че в редакцията на „Милениум“ винаги имаше някой, дори нощем. Списъкът обхващаше него, Хенри Кортез, Малин Ериксон и Кристер Малм. Лоти Карим, Моника Нилсон и шефът на маркетинга Сони Магнусон не бяха включени. Дори не ги попитаха дали искат да дежурят. Лоти Карим бе известна със страха си от тъмнината и за нищо на света не би приела сама да нощува в редакцията. Моника Нилсон не се страхуваше от тъмнината, но по цял ден работеше като луда и се прибираше у дома веднага след края на работния ден. А Сони Магнусон бе на 61 години, нямаше нищо общо с редакционната работа и скоро щеше да излезе в отпуск.

– Нещо ново? – попита Микаел.

– Нищо особено – каза Хенри Кортез. – Днес новините са, разбира се, за Първи май.

Микаел кимна.

– Ще остана тук час-два. Свободен си, върни се към девет довечера.

Когато Хенри Кортез изчезна, Микаел отиде на бюрото си и извади анонимния мобилен телефон. Обади се на журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон в Гьотеборг. През годините в „Милениум“ бяха публикували няколко текста на Улуфсон и Микаел имаше голямо доверие в журналистическите му способности и по-специално в умението му да събира материал.

– Здравей, Даниел. Микаел Блумквист е. Свободен ли си?

– Да.

– Имам малко проучвателна работа, която трябва да се извърши. Можеш да си начислиш пет дни, но няма да има текст. Или по-точно казано, можеш да напишеш текст по темата и ще го публикуваме, но за момента ни е нужно само проучване.

– Давай.

– Малко е деликатно. Не трябва да го обсъждаш с никого освен с мен и ще общуваш само с мен чрез хотмейл. Не искам никъде да казваш, че правиш проучване по поръчка на „Милениум“ .

– Звучи забавно. Какво си надушил?

– Искам да направиш репортаж за работата в Салгренската болница. Ще наречем репортажа „Градското спешно отделение“. Идеята е да показва разликата между действителността и телевизионния сериал. Искам да посетиш и проследиш работата в спешното и в интензивното за един-два дни. Да говориш с лекари, сестри и чистачки и изобщо с всички, които работят там. Какви са условията на труд. Какво вършат. Всичко такова. И снимки, разбира се.

– Интензивното? – зачуди се Улуфсон.

– Точно така. Искам да се фокусираш върху постоперативното лечение на тежко ранени пациенти в коридор 11 С. Искам да знам как изглежда коридорът, кои работят там, що за хора са и откъде идват.

– Хм… – каза Даниел Улуфсон. – Ако не греша, в 11 С лекуват някоя си Лисбет Саландер.

Никак не беше загубен.

– Нима? – каза Микаел Блумквист. – Интересно. Открий в коя стая се намира, какво има в околните стаи и какви са рутинните занимания около нея.

– Предполагам, че този репортаж ще е за нещо съвсем друго – каза Даниел Улуфсон.

– Както казах… искам само проучването, което ще направиш там.

Размениха си хотмейл адреси.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЛЕЖЕШЕ по гръб на пода в стаята си в Салгренската болница, когато сестра Мариан отвори вратата.

– Хм… – каза сестра Мариан, с което изрази съмнение в идеята да лежиш на пода в интензивното отделение.

Но прие, че това бе единственото място, където пациентката можеше да се движи.

Лисбет Саландер бе просмукана от пот. От трийсет минути се упражняваше да повдига ръцете си, да се разтяга и надига според препоръките, дадени от терапевта ѝ. Имаше цяла поредица движения, които трябваше да прави всеки ден, за да засили мускулатурата на раменете и хълбоците след операцията преди три седмици. Лисбет дишаше тежко и изобщо не се чувстваше във форма. Бързо се уморяваше, а и рамото силно я болеше при най-малкото усилие. Затова пък без съмнение се подобряваше. Измъчващото я след операцията главоболие беше отшумяло и се появяваше само спорадично.

Тя разбираше, че не е достатъчно здрава, за да може да бъде изписана или поне да избяга от болницата. Но нито едното, нито другото беше възможно. Отчасти защото лекарите още не бяха обявили, че е оздравяла, отчасти защото вратата към стаята ѝ беше постоянно заключена и охранявана от един проклет наемник от фирма „Секуритас“, седнал на стол отвън в коридора.

Затова пък се чувстваше достатъчно здрава, за да бъде преместена в обикновено рехабилитационно отделение. Но полицията и ръководството на болницата се споразумяха засега да остане в стая 18. Причината беше, че стаята бе лесна за охраняване, че наоколо винаги имаше хора и че се намираше встрани от края на оформения като L коридор. Следователно беше по-просто да я задържат в коридор 11 С, където персоналът знаеше, че след убийството на Залаченко сигурността ѝ трябваше да бъде гарантирана, а и вече познаваше проблематиката около личността ѝ, отколкото да я местят в съвсем ново отделение, с всичко произтичащо от промяната на рутинните дейности.