Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Разсеяно се запита дали не става параноичен, но когато по-късно същия следобед посети Холгер Палмгрен в рехабилитационния център, сивото волво стоеше паркирано на паркинга за посетители. Това вече не беше съвпадение. Микаел Блумквист започна да държи под наблюдение обкръжението си. Не беше изненадан, когато отново видя колата на следващата сутрин.

Но така и не бе забелязал някакъв водач. От регистрационната автомобилна служба му предоставиха информацията, че колата е регистрирана на някой си Йоран Мортенсон, 40-годишен, живущ на Витангигатан във Велингбю. След малко проучване установи, че Йоран Мортенсон е консултант и собственик на еднолична фирма с адрес пощенска кутия на Флемингатан на Кунгсхолмен. Мортенсон притежаваше интересна служебна характеристика. На 18-годишна възраст, през 1983-та година, отбил военната си служба в бреговата охрана и след това бил назначен в отбраната. Стигнал до чин лейтенант, преди през 1989-а да се уволни и да промени намеренията си – тогава започнал да учи в полицейското висше училище в Сулна. Между 1991-ва и 1996-а работил в стокхолмската полиция. През 1997-ма напуснал, а през 1999-а регистрирал собствена фирма.

Сепо значи.

Микаел прехапа долната си устна. Заключи, че е под дискретно, но несръчно наблюдение.

Само че наистина ли беше несръчно? Единствената причина да забележи колата бе открояващата се табела, която по някаква случайност означаваше нещо за него. Ако не беше това КАБ, сигурно нямаше да удостои колата дори с поглед.

В петък КАБ блестеше с отсъствието си. Микаел не беше съвсем сигурен, но смяташе, че е възможно този ден да е в компанията на червено ауди. Ала не успя да различи номера му. В събота волвото все пак се върна.

ТОЧНО ДВАЙСЕТ СЕКУНДИ след като Микаел Блумквист напусна „Кафе Копакабана“, Кристер Малм вдигна цифровия си „Никон“ и направи серия от дванайсет снимки от своето място в сянката на терасата на „Кафе Росо“, от другата страна на улицата. Засне двама мъже, които излязоха от кафенето веднага след Микаел и го последваха покрай кварталното кино.

Единият беше сравнително млад блондин. Другият изглеждаше малко по-възрастен, с рядка червеникаворуса коса и тъмни очила. И двамата носеха джинси и тъмни кожени якета.

Разделиха се при сивото волво. По-възрастният отвори вратата на колата, докато по-младият продължи след Микаел Блумквист пеша към метрото.

Кристер Малм свали камерата и въздъхна. Нямаше никаква представа защо Микаел Блумквист го дръпна настрана и настойчиво го помоли да се поразходи около „Копакабана“ в неделния следобед, за да провери дали няма спряло сиво волво с въпросния регистрационен номер. Беше инструктиран да застане така, че да може да фотографира онзи, който според Микаел най-вероятно ще отвори вратата на колата веднага след три часа. Същевременно да си държал очите отворени, ако някой евентуално проследи Микаел Блумквист.

Звучеше като въведение към типична блумквистка история. Кристер Малм никога не можеше да бъде сигурен дали Микаел Блумквист не е параноичен по природа, или притежава паранормални способности. След събитията в Госеберя Микаел бе станал крайно затворен и въобще труден за общуване. Това не беше кой знае колко необичайно, когато Микаел работеше върху някой специален сюжет – Кристер бе станал свидетел на абсолютно същата затвореност и тайнственост във връзка с историята „Венерстрьом“, но този път нещата бяха по-явни от всякога.

На Кристер никак не беше трудно да установи, че Микаел Блумквист наистина е следен. Запита се какъв нов ад се задава. Знаеше, че това ще отнеме време, сили и ресурси на „Милениум“ . Кристер Малм смяташе, че сега, когато главната редакторка бе дезертирала в „големия дракон“ и трудно възстановената стабилност на „Милениум“ бе застрашена, не му беше времето за блумквистки истории.

Но от друга страна, от десетина години насам не бе участвал в никакви демонстрации, като се изключи Прайд фестивалът, нямаше никакви планове за тази първомайска неделя и нищо не му пречеше да угоди на Микаел. Той се изправи и се помъкна след мъжа, който следеше Микаел Блумквист. Което не влизаше в инструкцията. Но пък го изгуби от поглед още на Лонгхолмсгатан.

ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ МЕРКИ, които взе Микаел Блумквист, когато разбра, че телефонът му най-вероятно се подслушва, бе да изпрати Хенри Кортез да купи използвани мобилни телефони. Кортез намери евтини „Ериксон Т 10“ за жълти стотинки. След това Микаел откри анонимна сметка в „Комвик“. Запази за себе си един телефон, останалите раздаде на Малин Ериксон, на Хенри Кортез, Аника Джанини, Кристер Малм и Драган Армански. Използваха ги само за разговори, които в никакъв случай не трябваше да бъдат подслушвани. За нормалния телефонен трафик оставаха обичайните официални номера. Което означаваше, че трябва да мъкнат по два телефона.