Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Лисбет пусна щангата в мига, в който нанесе удара. Нямаше време да вдигне щика, но го изрита далеч от него, покрай сандъците, избягна удара на огромния му юмрук и се оттегли бързо нагоре по сандъците от другата страна на пътеката, която ги разделяше. С ъгълчето на окото си видя, че Ниедерман се протяга да я хване. Светкавично дръпна крака си. Сандъците стояха в две редици, подредени на три ката близо до пътеката и на два от другата страна. Тя се метна надолу към онези на двата етажа, опря гърба си и използва цялата сила на краката си. Сандъкът трябва да тежеше поне 200 килограма. Тя усети как се раздвижва и се сгромолясва на пътеката.

Ниедерман видя сандъкът да се приближава и успя навреме да се хвърли настрана. Един от ръбовете на сандъка го удари в гърдите, но не го нарани. Спря. Ама тя наистина се съпротивлява. Закатери се след нея. Тъкмо подаде глава на третия ред на сандъците, когато тя го ритна. Ботинката ѝ го уцели в челото. Той изрева и се изкатери до върха на купчината. Лисбет Саландер отново му избяга, като скочи обратно на сандъците, този път от другата страна на пътеката. Мигновено се претърколи през ръба и изчезна от полезрението му. Той чу стъпките ѝ и я зърна да минава през вратата към вътрешната зала.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ВНИМАТЕЛНО се огледа. Цък. Знаеше, че няма шанс. Докато избягва огромните юмруци на Ниедерман и се държи настрана, може да оцелее, но стори ли грешка – което рано или късно щеше да се случи, – беше мъртва. Трябваше му да я докопа един-единствен път, за да приключи битката.

Лисбет се нуждаеше от оръжие.

Пистолет. Картечен пистолет. Противотанкова граната. Противопехотна мина.

Каквото и да е, по дяволите!

Но нямаше достъп до нищо подобно.

Огледа се.

Наоколо нямаше оръжия.

Само инструменти. Цък. Погледът ѝ попадна върху триона, но щеше да отнеме много време, докато го принуди да легне на магарето за дърва. Цък. Видя железен шиш, който можеше да послужи за копие, но беше твърде тежък за нея. Цък.

Хвърли поглед през вратата и видя, че Ниедерман е слязъл от сандъците и е на около петнайсет метра от нея. И отново тръгва срещу нея. Тя започна да се отмества от вратата. Имаше може би пет секунди, преди Ниедерман да я стигне. Хвърли последен поглед на инструментите.

Оръжие… или убежище. И внезапно се спря.

НИЕДЕРМАН НЕ БЪРЗАШЕ. Знаеше, че няма изход и че рано или късно щеше да хване сестра си. Но тя без съмнение беше опасна. Въпреки всичко си беше дъщеря на Залаченко. А той не искаше да бъде нараняван. По-добре да я остави да изчерпи силите си.

Спря на прага на вътрешната зала и огледа купчината инструменти, парчета паркет и мебели. Лисбет не се виждаше никъде.

– Знам, че си там вътре. Идвам и ще те намеря.

Роналд Ниедерман застина и се ослуша. Едничкото, което чуваше, бе собственият му дъх. Тя се криеше. Усмихна се. Предизвикваше го. Идването ѝ изведнъж се превърна в игра между брат и сестра.

После чу невнимателен шум от неизвестно място, точно в средата на старата зала. Изви глава, но не разбра веднага откъде идва. После отново се усмихна. По средата на пода, малко встрани от останалите купчини, имаше петметров тезгях от дърво с кутии отгоре и летящи вратички отдолу на шкафа.

Мина отстрани на тезгяха и хвърли поглед зад шкафа, за да се убеди, че тя не се опитва да го излъже. Празно.

Скрила се е вътре в шкафа. Ама че тъпо!

Дръпна първата вратичка в секцията най-отляво.

Веднага дочу шум от движение навътре в шкафа. Звукът идваше от средната секция. Направи две бързи крачки и откърти вратата с триумфиращ израз на лицето.

Празно.

После чу серия от остри гърмежи, които прозвучаха като пистолетни изстрели.

Звукът бе толкова ненадеен, че отначало му бе трудно да разбере откъде идва. Изви глава. После усети силен натиск върху левия си крак. Не почувства болка. Погледна надолу към пода – навреме, за да види ръката на Лисбет Саландер да насочва пистолета за гвоздеи към десния му крак.

Тя беше под шкафа.

Стоя като вцепенен през секундите, необходими ѝ да насочи дулото към ботуша му и да изстреля още пет седеминчови гвоздея право в крака му.

Той опита да се раздвижи.

Отне му скъпоценни секунди да разбере, че краката му бяха приковани към прясно поставения паркет. Ръката на Лисбет Саландер премести пистолета за забиване на гвоздеи към левия му крак. Звучеше като автоматично оръжие, изстрелващо куршуми в бърза последователност. Тя успя да изстреля още четири седеминчови пирона, преди той да се опита да реагира.