Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Окей. Тогава ще се погрижа половината от сумата да отиде във фонд за сестра ти. След това ще ти дам няколко предложения за различни обекти, на които можеш да дариш парите си.

– Аха – каза Лисбет и сложи слушалката без повече приказки.

Седна до нишата с прозореца, запали цигара и се загледа към морето.

СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА Лисбет Саландер прекара, като помагаше на Драган Армански в една спешна задача. Ставаше дума да се проследи и идентифицира личност, заподозряна, че е наета да отвлече дете заради спор за родителски права, в който шведка се развела с ливански гражданин. Приносът на Лисбет Саландер се свеждаше до това да провери електронната поща на човека, който бе посочен като възложител. Поръчката бе отменена, след като партньорите в спора постигнаха съдебно споразумение и се помириха.

18 декември бе неделята преди Коледа. Лисбет се събуди в шест и половина сутринта и установи, че трябва да купи подарък за Холгер Палмгрен. Размисли известно време на кого още трябва да купи коледни подаръци – вероятно на Аника Джанини. Не бързаше. Стана, изкъпа се и закуси с кафе и препечен хляб със сирене и кайсиев мармелад.

Не бе планирала нищо специално за деня и известно време разчиства книжата и вестниците от бюрото си. После погледът ѝ падна върху папката с документите по наследството. Разтвори я и отново прочете страницата за промишления имот в Нортеле. Накрая въздъхна. Окей. Трябва да разбера какво, по дяволите, е правил с това.

Сложи си топли дрехи и боти. Часът бе осем и половина сутринта, когато изкара виненочервената хонда от гаража на Фискаргатан 9. Беше мразовито, но хубаво време със слънце и пастелносиньо небе. Лисбет излезе на магистрала Е 18 в посока към Нортеле. Не бързаше. Часът бе десет без нещо, когато зави към бензиностанция „ОК“, на няколко километра преди Шедерид, за да попита за пътя до старата тухлена сграда. В момента, в който паркираше, разбра, че не е нужно да пита.

Намираше се на малко възвишение, с хубав изглед към падина от другата страна на пътя. Вляво от пътя към Нортеле се виждаше склад за бои и нещо, свързано със строителни материали, както и място за изложение на земекопни машини. Вдясно, в края на индустриалната зона, на около 400 метра от главния път имаше мрачна тухлена сграда с порутени зидове. Стоеше малко изолирано, като последен страж в промишления район, от другата страна на път и тесен поток. Лисбет замислено загледа сградата и се запита какво я бе накарало да посвети деня си на посещение в община Нортеле.

Изви глава и погледна към бензиностанцията на „ОК“, където в момента спираше огромен камион с надпис ТИР. Внезапно разбра, че се намира на главния път към пристанището за фериботи в Капелшер, където се осъществяваше голямата част от трафика на стоки между Швеция и балтийските страни.

Запали колата, изкара я обратно на пътя и зави към изоставената тухлена постройка. Паркира по средата на парцела и излезе от колата. Навън температурата беше минусова. Сложи си черна качулка и черни кожени ръкавици.

Главната сграда беше на два етажа. На долния всички стъкла бяха заменени с шперплат. На горния забеляза голям брой изпочупени прозорци. Тухлената сграда бе значително по-голяма, отколкото си я беше представяла. Изглеждаше безвъзвратно рухнала. Не видя никакви следи от ремонт. Нямаше и жива душа, но някой бе захвърлил употребен презерватив по средата на паркинга, а част от фасадата бе покрита с графити.

Защо, по дяволите, Залаченко е притежавал тази сграда?

Разходи се около зданието и откри срутеното крило отзад. Видя, че всички врати на главната сграда са заключени с вериги и катинари. Смутена, накрая загледа една открехната порта. Във всички врати катинарите бяха здраво затегнати с яки железни болтове и укрепления. Единствено катинарът на отворената врата изглеждаше по-разхлабен и всъщност се крепеше само на няколко груби пирона. Че какво, мамка му, нали притежавам това чудо! Тя се огледа, намери тясна желязна тръба в купчина боклуци и я използва като лост, с който разби ключалката.

Влезе в стълбище, което водеше към помещението на долния етаж. Заради закованите прозорци беше тъмно като в гроб. Само няколко единични лъча светлина проникваха през краищата на шперплата. Седя неподвижно няколко минути, докато очите ѝ не привикнаха към тъмнината. Зърна море от боклук, захвърлени дървени каси, стари машинни части и инструменти в зала, дълга четирийсет и пет метра и може би двайсет широка, поддържана от масивни колони. Явно старите пещи от тухленото здание са били демонтирани и изнесени. Основите се бяха превърнали в пълни с вода басейни и на пода имаше огромни локви вода и плесен. Вонеше на гнило. Лисбет сбърчи нос.