Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Нима? – каза Лисбет със сдържан интерес.

Аника отчаяно въздъхна.

– Окей. Тогава предлагам да осчетоводим всички доходи и половината сума да вложим в банка, докато се установи къде е сестра ти. Мога да започна, ако ми дадеш знак.

Лисбет вдигна рамене.

– Не искам да имам нищо общо с неговите пари.

– Разбирам. Но при всички положения счетоводните операции трябва да се извършат. Това също е част от отговорностите ти като свободен гражданин.

– Ами продай лайната тогава. Тури половината в банка и похарчи останалото за каквото ти се иска.

Аника Джанини изви едната си вежда. Бе разбрала, че Лисбет има скрити пари, но не и че е толкова добре финансово, че да игнорира наследство от близо един милион крони, а може би и повече. Нямаше представа откъде Лисбет бе получила парите си и за колко всъщност ставаше дума. Затова пък искаше час по-скоро да приключи с бюрократичните формалности.

– Лисбет, мила… Поне прочети описа на имуществото и ми дай знак да свършим тази работа веднъж завинаги.

Лисбет помърмори малко, но накрая се предаде и пъхна папката в чантата си. Обеща да я прочете и да даде инструкции на Аника как да действа. После се посвети на бирата си. Аника Джанини ѝ прави компания още един час, пиейки главно минерална вода.

СЛЕД НЯКОЛКО ДНИ Аника Джанини позвъни и напомни на Лисбет Саландер за описа на имуществото. Тя го извади и прелисти измачканите страници. Седна на кухненската маса в апартамента на Мусебаке и прочете документацията.

Описът на имуществото обхващаше доста страници и съдържаше данни за всяка дреболия – какъв сервиз има в кухненския шкаф в Госеберя, оставени дрехи, стойност на камери и други лични вещи. Александър Залаченко не бе оставил нищо особено ценно и никой от предметите не съблазни Лисбет Саландер. Тя размисли известно време и реши, че не е променила мнението си, откакто срещна Аника в кръчмата. Продай боклуците и изгори парите. Или прави с тях каквото искаш. Беше напълно убедена, че не иска и стотинка, оставена от баща ѝ, но с основание заподозря, че истинското богатство на Залаченко е закопано някъде, където не може да го достигне никакъв опис на имущество.

После прегледа документацията за промишления имот в Нортеле.

Имотът се състоеше от три сгради с халета, разположени общо на 20 000 квадратни метра, в близост до Шедерид, между Нортеле и Римбу.

Човекът, направил описа на имуществото, бе посетил набързо мястото и установил, че става дума за полуразрушен тухлен градеж, стоял повече или по-малко пуст, след като бил затворен през шейсетте и използван като склад за дървен материал през седемдестте. Бе констатирано също, че помещенията са в крайно лошо състояние и че не стават за никаква друга дейност, дори след ремонт. Лошото състояние означаваше също, че т.нар. северна сграда е била опожарявана и се е срутила. Известни ремонтни работи били все пак извършени в „главната сграда“.

Онова, което накара Лисбет да изтръпне, бе предисторията. Александър Залаченко бе придобил имота срещу жълти стотинки на 12 март 1984 г., но го бе записал на името на Агнета София Саландер.

Следователно майката на Лисбет Саландер е била собственичка на имота, но само до 1987 г., когато Залаченко го изкупил от нея срещу сумата от 2000 крони. После, изглежда, имотът е стоял неизползван около петнайсет години. Документите показваха, че на 17 септември 2003 г. фирмата КАБ е възложила на строителното предприятие „НорБюг АД“ да извърши ремонтни работи, които освен другото обхващали ремонт на под и покрив, на водопровод и ел. инсталация. Ремонтът продължил около два месеца, до последния ден на ноември 2004 г. След това бил преустановен. „НорБюг АД“ изпратил сметка, която била платена.

От всички приходно-разходни документи в наследството на баща ѝ този единствен я учуди. Лисбет Саландер сбърчи вежди. Притежанието на промишлените помещения би било понятно, ако баща ѝ бе поискал да покаже, че неговата законна фирма КАБ развива някаква дейност или притежава някакви източници на доходи. Разбираемо беше и това, че е използвал майката на Лисбет като подставено лице в покупката, а после е сложил ръка на договора.

Но защо, за Бога, през 2003 г. бе платил близо 440 000 крони за ремонт на разпадаща се развалина, която според деловодителя през 1995 г. не се е използвала за абсолютно нищо?

Лисбет Саландер бе смутена, но не и прекалено заинтересована. Тя затвори папката и се обади на Аника Джанини.

– Прочетох документите. Решението ми остава в сила. Продай тоя боклук и направи каквото искаш с парите. Нищо не искам от него.