Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Това постановление също бе утвърдено от парламента и очертаваше социално приемливи граници на демокрацията. То бе нещо като социален договор, оформящ рамката на цивилизованото общество. С него законодателят казваше, че никой човек няма право да обижда или унижава друг човек.

Съблюдаването на законността се следеше от специални властови органи. В Швеция това бяха две институции, от които едната – Министерството на правосъдието, имаше за задача да предава на съда нарушителите на закона за свободата на словото.

В това отношение Тощен Едклинт никак не беше доволен. Смяташе, че Министерството на правосъдието не обръща достатъчно внимание на случаите, които фактически представляваха пряко нарушение на шведската конституция. Според министерството принципите на демокрацията бяха толкова важни, че само в най-крайни случаи то следваше да се намесва и да предизвиква повдигане на обвинение. През последните години обаче тази позиция все повече се поставяше под въпрос, още повече че генералният секретар на шведския Хелзинкски комитет Роберт Хорд бе направил доклад, критикуващ дългогодишната липса на инициатива от страна на министерството. Докладът установяваше, че на практика е почти невъзможно да се повдигне обвинение и издаде присъда при нарушение на закона срещу етническата омраза.

Втората институция беше Отделът за защита на конституцията към Полицията за сигурност и комисар Тощен Едклинт пое функциите си с най-голяма сериозност. Той самият считаше, че това е най-хубавият и най-важен пост, постиган от шведски полицай, и че никога не би сменил назначението си с друг пост в цялата юридическа или полицейска Швеция. Той чисто и просто беше единственият полицай в Швеция, който имаше официално възложена задача да функционира като политическа полиция. Деликатна задача, която изискваше големи познания и изострено чувство за справедливост, тъй като опитът от твърде много страни показваше, че една политическа полиция лесно може да се превърне в най-голямата заплаха за демокрацията.

Медиите и обществеността обикновено смятаха, че защитата на конституцията се състои в това да се озаптяват войнстващите нацисти. Истина беше, разбира се, че последните бяха предмет на интереса на отдела, но освен тях имаше още много институции и явления, които също спадаха към задачите му. Ако например на краля или на главнокомандващия им хрумнеше, че парламентаризмът е изиграл своята роля и че парламентът може да се замени с военна диктатура или нещо подобно, то кралят или главнокомандващият незабавно щяха да бъдат поставени под наблюдение от Отдела за защита на конституцията. Или ако някоя група полицаи решеше да разтегли рамките на законите така, че да наруши конституционните права на индивида, това също би накарало Отдела за защита на конституцията да реагира. В такива сериозни случаи в разследването се включваше и главният прокурор.

Проблемът, разбира се, бе, че Отделът за защита на конституцията почти изцяло имаше анализаторски и изследователски функции и никаква оперативна дейност. Затова главно обикновената полиция или други отдели в Полицията за сигурност се намесваха, когато трябваше например да се заловят нацисти.

Това обстоятелство, смяташе Тощен Едклинт, бе крайно незадоволително. Почти всички нормални страни притежаваха самостоятелен конституционен съд под една или друга форма, който покрай другото имаше за задача да се грижи властите да не се намесват в демократичните процеси. В Швеция тази задача се изпълняваше от министъра на правосъдието или от правосъдния омбудсман, които обаче трябваше да се съобразяват с решенията на други инстанции. Ако Швеция имаше конституционен съд, адвокатът на Лисбет Саландер незабавно щеше да осъди шведската държава за нарушение на нейните конституционни права. Тогава съдът щеше да изиска всички документи да бъдат сложени на масата и да призове на разпит когото иска, включително министър-председателя, докато въпросът се реши. При сегашното положение адвокатът най-много можеше да се обърне към правосъдния омбудсман, който обаче нямаше право да се набърква в работата на Полицията за сигурност и да изисква документация оттам.

Тощен Едклинт дълги години беше сърцат радетел за създаването на конституционен съд. Ако имаше такъв, той лесно можеше да използва получената от Драган Армански информация, като повдигне обвинение и предостави документацията на съда. Тогава процесът щеше да е сигурен.