Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– И?

– Отбил е военната си служба в Карлскруна през четирийсетте години, учил е право и след време е станал данъчен съветник в частния бизнес. Трийсет години държал кантора тук, в Стокхолм, имал частни клиенти… каквито и да са били те. Пенсионер от 1991-ва. Преместил се в родния си град Лахолм през 1994-та… Нищо забележително.

– Но?

– Освен някои удивителни подробности. Фреклунд не можа да открие нито една подробност за Гулберг в каквато и да било връзка. Никога не е споменаван в някой вестник и никой не знае какви са били клиентите му. Сякаш никога не е съществувал в професионалния живот.

– Какво искаш да кажеш?

– На пръв поглед зад всичко това стои Сепо. Залаченко беше руски беглец и кой друг би се грижил за него освен Сепо? Говорим и за възможността да се организира затварянето на Лисбет Саландер в лудницата през 1991-ва. Както и за взлом, нападения и подслушване на телефони отпреди петнайсет години… Но и аз не вярвам всичко това да е дело на Сепо. Микаел Блумквист ги нарича Клуб Залаченко … малка група отцепници, състояща се от превъртели хора от времето на Студената война, които се крият в някой таен коридор на Сепо.

– Тогава какво ще правим? – попита Бублански.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА Неделя, 15 май – понеделник, 16 май

КОМИСАР Тощен ЕДКЛИНТ, шеф на Отдела за защита на конституцията в Полицията за сигурност, щипна ухото си и замислено загледа изпълнителния директор на известната частна фирма за сигурност „Милтън Секюрити“, който ни в клин, ни в ръкав бе позвънил и настоял да го покани на неделна вечеря в дома си на Лидингьо. Жената на Армански, Ритва, бе поднесла прекрасно ястие в гърне. Хапваха и учтиво разговаряха. Едклинт се питаше какво всъщност иска Армански. След вечерята Ритва се оттегли на дивана да гледа телевизия и ги остави сами на масата. Армански заразказва историята на Лисбет Саландер.

Едклинт бавно въртеше в ръце чашата с червено вино.

Драган Армански не беше някой глупак. Знаеше това.

Едклинт и Армански се познаваха от дванайсет години, откакто една депутатка от левицата бе получила серия анонимни смъртни заплахи. Тя бе съобщила за това на шефа на своята партийна парламентарна група, откъдето заявиха за случая в отдела за сигурност на парламента. Заплахите бяха писмени, вулгарни и съдържаха информация, която показваше, че анонимният писач донякъде познава депутатката. След това с историята се зае Полицията за сигурност. Докато вървеше разследването, депутатката получи охрана.

Личната охрана по онова време беше с най-нисък бюджет в Полицията за сигурност. Ресурсите бяха ограничени. Отделът отговаряше за охраната на двореца и на министър-председателя, както и за някои министри и партийни ръководители при необходимост. Потребностите най-често надвишаваха ресурсите и всъщност повечето шведски политици бяха лишени от сериозна лична охрана. Депутатката получи право на охрана, но само до края на работния ден, тоест тъкмо когато се увеличаваше вероятността някой луд да я нападне. Недоверието на депутатката в Полицията за сигурност бързо нарастваше.

Жената живееше в собствен дом в Нака. Когато късно една вечер пристигнала у дома си след единоборство във финансовата комисия, забелязала, че някой се е промъкнал през портата, надраскал е обидни сексуални епитети по стените в дневната и е онанирал в спалнята ѝ. Тогава тя вдигнала слушалката и поръчала на „Милтън Секюрити“ да отговаря за личната ѝ охрана. Не осведомила Сепо за това си решение и когато на следващата сутрин трябвало да се яви в едно училище в Тебю, избухнал фронтален сблъсък между държавните и наетите частни охранители.

По онова време Тощен Едклинт бе изпълняващ длъжността заместник-началник на личната охрана. Той инстинктивно не хареса факта, че частни хулигани ще изпълняват задачи, за които би трябвало да отговарят държавни хулигани. Но и схвана, че депутатката има основание да се оплаква – ако не друго, то изпоцапаното ѝ легло бе доказателство за липсата на държавна ефективност. Вместо да почнат „да си ги мерят“, Едклинт направи резервация за обяд с шефа на „Милтън Секюрити“ Драган Армански. Двамата решиха, че ситуацията е доста по-сериозна от първоначалната преценка на Сепо и че има причина да се затегне охраната около депутатката. Едклинт бе и достатъчно умен да разбере, че хората на Армански не само притежават необходимата за работата компетентност, но са и добре обучени и имат по-добро техническо оборудване. Решиха проблема, като хората на Армански поеха цялата отговорност за плътна охрана, докато Полицията за сигурност отговаряше за разследването на престъплението и за сметката.