Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Двамата мъже също така откриха, че се харесват и лесно си сътрудничат. По-късно имаха и други случаи на съвместна работа. Едклинт постепенно започна да изпитва уважение към професионалните умения на Армански и когато Армански го покани на вечеря и помоли за частен и поверителен разговор, бе готов да го изслуша.

Затова пък изобщо не очакваше, че Армански ще положи бомба със запален фитил на коленете му.

– Ако правилно те разбирам, твърдиш, че Полицията за сигурност извършва чисто криминална дейност.

– Не – каза Армански. – Не ме разбираш. Твърдя, че няколко души, назначени в Полицията за сигурност, извършват подобна дейност. Дори за секунда не вярвам, че това е наредено от ръководството на Полицията за сигурност или че има някаква форма на държавно съгласие.

Едклинт разгледа снимките, направени от Кристер Малм на преследвача, влизащ в кола с регистрационен номер, който започваше с буквите КАБ.

– Драган… това да не е някаква шега?

– Много бих искал да беше.

Едклинт размисли.

– И какво, по дяволите, очакваш от мен да направя?

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН Тощен Едклинт внимателно бършеше очилата си и размишляваше. Беше посивял мъж с големи уши и изсечено лице. В момента лицето му бе повече смутено, отколкото изсечено. Намираше се в кабинета си в полицията на Кунгсхолмен и бе прекарал значителна част от нощта да мисли какво да прави с дадената му от Драган Армански информация.

Не бяха приятни размисли. Полицията за сигурност бе онази институция в Швеция, за която всички партии (е, почти всички) твърдяха, че притежава незаменима стойност. Същевременно никой не ѝ вярваше и по неин адрес се разпространяваха фантастични конспиративни теории. Скандалите безспорно бяха много, особено през седемдесетте години, по време на управлението на левите радикали, когато на няколко пъти бе нарушена конституцията. Но след пет държавни и силно критични доклада за Сепо израсна едно цяло ново поколение служители. Те бяха младата школа от активисти, дошли от икономическите и оръжейните отдели и от отделите по измамите на истинската полиция, тоест полицаи, свикнали да разследват фактически престъпления, а не политически фантазии.

Полицията за сигурност бе модернизирана и дори Отделът за защита на конституцията получи важна роля. Задачите, формулирани в правителствените инструкции, бяха да се предотвратяват и разкриват заплахи срещу сигурността на кралството. Под „заплахи“ се разбираше незаконна дейност, която има за цел с насилие да променя порядките в държават а, да принуди политически органи или власти да вз е мат решения в определена посока или да попречи на отделни граждани да упражняват своите конституционни граждански права.

Задачата на Отдела за защита на конституцията следователно бе да защитава шведската демокрация срещу фактически или възможни антидемократични действия. Като техни извършители се имаха предвид предимно анархистите и нацистите.

Анархистите, защото упорито проявяваха гражданско неподчинение чрез опожаряване на магазини. Нацистите, защото бяха нацисти и по определение противници на демокрацията.

С юридическото си образование Тощен Едклинт започна кариерата си като прокурор, след което работи за Полицията за сигурност двайсет и една години. Най-напред като администратор на личната охрана, после в Отдела за защита на конституцията, където се издигна от анализатор до административен началник и после до директор на бюрото. С други думи, беше най-висшият шеф в полицейската част на защитата на шведската демокрация. Комисар Тощен Едклинт се смяташе за демократ. В това отношение нещата бяха прости. Конституцията се гласуваше от парламента и негова задача бе да се грижи тя да бъде спазвана.

Шведската демокрация е изградена върху един-единствен закон и може да се изрази с три букви: YGL[22] – Основен закон за свободата на словото. Той утвърждава неотменимото право да говориш, мислиш, харесваш и вярваш в каквото си искаш. Това право обхваща всички шведски граждани – от лудия нацист до мятащия камъни анархист и всички хора между тях.

Останалите основни закони са на практика само украшения на свободата на словото. Едклинт смяташе за своя първостепенна задача да защитава законното право на шведските граждани да имат мнение и да говорят каквото искат, дори ако нито за секунда не споделя съдържанието на онова, което харесват и говорят.

Тази свобода обаче не означаваше, че всичко е позволено, както твърдяха в културно-политическия дебат разни фундаменталисти на свободното слово, предимно педофили и расисти. Всяка демокрация си има своите граници и границите на свободата на словото са определени в правителственото постановление за свободата на печата. Там са формулирани четири ограничения. Забранено е да се публикува детска порнография. Забранено е да се описва сексуално насилие, колкото и „художествено“ да е представено. Забранено е да се подстрекава и призовава към насилие. И е забранено да се подклажда етническа омраза.