Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

беше добре дошла изненада да видят някого, който да не им е роднина.

150

Леля Ог обикаляше колиба след колиба през изровените във снега

пъртини, изпивайки достатъчно чай, че да удави и слон, и твореше ту тук

ту там по някое дребничко вещерство. Най-често то като че се състоеше

само от клюки, но хванеш ли му веднъж цаката, можеше да чуеш как се

случва магията. Леля Ог променяше начина на мислене на хората, ако ще и

само за броени минути. След нея хората си мислеха, че са малко по-добри.

Вярно, не ставаха такива, но, както казваше Леля, така има към какво да се

стремят.

После още веднъж нощта мина без сънища, но този път Тифани се

събуди към пет и половина стресната от нещо ... странно.

Тя изчегърта скрежа от прозореца и видя отвън на лунната светлина

снежния човек.

Защо ли ги правим? – зачуди се тя. Завали ли сняг и веднага правим

снежни човеци. Като че някак си почитаме Зимеделеца. Правим от снега

човек... Даваме му очи от въглени и нос от морков за да оживее. Я, децата

са му сложили и шал. Точно от това има нужда един снежен човек, шалче

да го топли...

Тя слезе в смълчаната кухня, и поради липса на нещо друго за

правене се зае да излъска масата. Като вършиш нещо с ръцете си, по-добре

се мисли.

Нещо се беше променило и това беше тя. Тя се беше страхувала, какво ли ще направи той и какво ли ще си помисли, сякаш тя беше листо

отнесено от вятъра. Беше тръпнала от ужас да не чуе пак гласа му в главата

си, където хич не му беше мястото.

Така беше преди, но не и сега.

Сега беше време той да се плаши от нея.

Да, тя беше сгрешила. Да, нейна беше вината. Но нямаше пък да се

оставя да я подкарват както им скимне. Не може да оставяш момчетата да

валят надлъж-нашир по лавата ти и да зяпат чужди акварели.

Търси приказката, казваше винаги в такива случаи Баба Вихронрав.

Тя беше убедена, че светът е пълен с калъпи за приказки. И ако им

позволиш, те ще правят с теб каквото си поискат. Но ако ги разучиш, ако

ги осъзнаеш... можеш да ги използваш и да ги променяш...

Госпожица Предалова знаеше всичко за приказките, нали така? Тя ги

тъчеше като паяжина, и те и даваха власт. И вършеха работа, защото на

хората им се искаше да им вярват. И Леля Ог също разправяше приказка.

За дебелата веселячка Леля Ог, която не отказва пиене (и още едно моля, ей, колко сте любезни) и беше любимата баба на всекиго... да, но тези

святкащи очи можеха да проникнат в главата ти и да прочетат всичките ти

тайни.

Дори и Баба Болежкова си имаше приказка. Тя живееше в старата

овчарска колибка, високо на рида и слушаше как вятърът вие над

151

торфищата. Тя беше сама и тайнствена ... и приказките се навяваха и

струпваха около нея, всичките онези приказки как тя намирала загубени

агънца дори след смъртта си, всичките приказки как тя все така

продължава да бди над хората...

Хората искаха светът да бъде приказка, защото в приказките

непременно има усещане за правда и смисленост. А хората искат светът да

е смислен.

Добре тогава, нейната приказка няма да е за малко момиченце

подмятано натам-насам от съдбата. В това няма смисъл.

Освен само че... той всъщност не е лош. Боговете от „Митологията” май бяха хванали цаката как да са човеци, понякога даже попрекаляваха с

човешкото, но как изобщо да разбере нещо една снежна виелица? Да, той

беше опасен, страховит... но как да не ти стане жал за него...

Някой затропа на задната врата на Леля Ог и се оказа, че този някой е

закачулен в черно.

- Сгрешил сте къщата, - рече да го отпрати тя – Тук никой даже не е

настинал.

Ръка отметна черната качулка и от дълбините и глас прошепна:

- Това съм аз, Аннаграма! Тя вътре ли е?

- Г-жа Ог още не се е върнала, - каза Тифани.

- Добре. Може ли да вляза?

Зад кухненската маса, на чаша сгряващ чай, Аннаграма си каза

всичко. Животът вдън горите изобщо не вървеше добре.

- Двама мъже дойдоха при мен заради някаква глупава крава, която и

двамата си мислят че била тяхна! – сподели тя.

- Това трябва да са били Джо Метловръз и Хитреца Адамс. И за тях

също ти бях оставила бележка, - обясни и Тифани, - Всеки път когато

някой от тях вземе да се напие, те пак вземат да се дърлят за тази крава.

- И аз какво мога да направя?

- Да кимаш и да се усмихваш. И да чакаш, докато не умре кравата, както казваше Госпожица Предалова. Или пък някой от двамата мъже, -

каза Тифани – Няма друг начин.